Джакомо Леопарди - На Силвия

На Силвия

Силвия, помниш ли още

онези дни на живота ти земен,

когато красота блестеше

в твоите очи, усмихнати и срамежливи,

ти, радостна и замислена, катереше

предела на времената живи?

Звучаха тихите

стаи и улиците наоколо,

при твоето безспирно пеене,

тогава онези дела, типични за жена,

предоволна подхващаше

за онова неясно бъдеще,

което в ума си хранеше.

Ухаещ май беше:

и така денят ти минаваше.

Аз красните четива и потната хартия

понякога оставях,

където моето начално време

 и най-добрата част от мен прекарвах.

Отгоре, от терасата на бащиното жилище,

на звука на твоя глас уши наострях

и на бързата ти длан,

сновяща по уморения стан.

Гледаше ведрото небе,

златни пътища и градинки все,

оттам - необятното море,

отсам - върха.

Смъртният език не казва, не,

туй що се чувстваше в гръдта.

Какви блажени мисли си си мислила,

какви надежди и песни, о, моя Силвия!

Какви се явяваха тогаз

животът човешки и бъднините пред нас!

Когато обзет от такова огромно очакване,

чувство тягостно ме измъчва

на печал и смрачаване,

и се връща да боли в моето страдание.

О, природо, природо,

защо не спазваш сетне

тогавашните твои обещания? Защо така

подлъгваш твоите създания?

Ти, преди тревата от зимата да е попарена,

от незнайна болест борена и победена,

гинеше, о, горкичката. И не виждаше

цвета на годините твои;

не ти развеселяваше сърцето

сладката хвала или черните гриви,

или влюбените погледи мили,

нито с приятелки на забави,

над любовта умуваше.

Малко след това загина,

сладката моя надежда на зелената ми година,

умряха и бляновете с младостта.

Ах, как, как си замина тя,

на моята нова епоха спътницата;

надеждата моя оплакана!

Нима такъв е светът? Такива -

веселията, любовта, делата, събитията,

над които толкова умувахме двамата?

Нима това е блянът за хората?

При появата на истиността,

ти, клетнице, се скри; и с ръка
хладната смърт и пустия гроб отдалече разкри.

A Silvia

Silvia, rimembri ancora
quel tempo della tua vita mortale,
quando beltá splendea
negli occhi tuoi ridenti e fuggitivi,
e tu, lieta e pensosa, il limitare
di gioventú salivi?

Sonavan le quiete
stanze, e le vie dintorno,
al tuo perpetuo canto,
allor che all'opre femminili intenta
sedevi, assai contenta
di quel vago avvenir che in mente avevi.
Era il maggio odoroso: e tu solevi
cosí menare il giorno.

Io gli studi leggiadri
talor lasciando e le sudate carte,
ove il tempo mio primo
d di me si spendea la miglior parte,
d'in su i veroni del paterno ostello
porgea gli orecchi al suon della tua voce,
ed alla man veloce
che percorrea la faticosa tela.
Mirava il ciel sereno,
le vie dorate e gli orti,
e quinci il mar da lungi, e quindi il monte.
Lingua mortal non dice
quel ch'io sentiva in seno.

Che pensieri soavi,
che speranze, che cori, o Silvia mia!
Quale allor ci apparia
la vita umana e il fato!
Quando sovviemmi di cotanta speme,
un affetto mi preme
acerbo e sconsolato,
e tornami a doler di mia sventura.
O natura, o natura,
perché non rendi poi
Quel che prometti allor? perché di tanto
inganni i figli tuoi?

Tu pria che l'erbe inaridisse il verno,
da chiuso morbo combattuta e vinta,
perivi, o tenerella. E non vedevi
il fior degli anni tuoi;
non ti molceva il core
la dolce lode or delle negre chiome,
or degli sguardi innamorati e schivi;
né teco le compagne ai dí festivi
ragionavan d'amore.

Anche peria fra poco
la speranza mia dolce: agli anni miei
anche negaro i fati
la giovanezza. Ahi come,
come passata sei,
cara compagna dell'etá mia nova,
mia lacrimata speme!
Questo и quel mondo? questi
i diletti, l'amor, l'opre, gli eventi
onde cotanto ragionammo insieme?
Questa é la sorte dell'umane genti?
All'apparir del vero
tu, misera, cadesti: e con la mano
la fredda morte ed una tomba ignuda
mostravi di lontano.