The Islander

An old man by a seashore
At the end of day
Gazes the horizon
With seawinds in his face
Tempest-tossed island
Seasons all the same
Anchorage unpainted
And a ship without a name

Sea without a shore for the banished one unheard
He lightens the beacon, light at the end of world
Showing the way lighting hope in their hearts
The ones on their travels homeward from afar

This is for long-forgotten
Light at the end of the world
Horizon crying
The tears he left behind long ago

The albatross is flying
Making him daydream
The time before he became
One of the world's unseen
Princess in the tower
Children in the fields
Life gave him it all:
An island of the universe

Now his love's a memory
A ghost in the fog
He sets the sails one last time
Saying farewell to the world
Anchor to the water
Sea bed far below
Grass still in his feet
And a smile beneath his brow

This is for long-forgotten
Light at the end of the world
Horizon crying
The tears he left behind so long ago

Островитянинът

Един старец, стои на морският бряг,

в края на деня

и гледа към хоризонта,

бризът лъха в лицето му.

Бурята го изхвърли на острова,

но нищо не се промени.

Пристан несънуван,

кораб безименен.

Море без бряг, за  изгнаник изгубен.

Светлината на фар, свети  на краят на света,

и показва на Надеждата пътят  към сърцата,

на тези, които пътуват към дома.

Това е отдавна забравен

фар на краят на света.

Хоризонт, който плаче

със сълзи отдавна изплакани.

Полетът на алботроса

го накара да мечтае

за времето, преди

да се превърне в изгнаник.

 За принцесата в кулата,

за децата в полето,

всичко, което животът му даде,

бе един остров.

Сега любовта му е спомен,

призрак обгърнат в сенки.

Той нагласи платната за последен път,

сбогува се със светът.

Спусна котва

към морското дъно.

Тревата се простираше под краката му,

а той се усмихваше.

Това е отдавна забравен

фар на краят на света.

Хоризонт, който плаче

със сълзи отдавна изплакани.