10 авг. 2018 г., 07:15

Още за символистите - Владимир Соловьов 

  Переводы » с русского
1093 0 1
16 мин за четене

 

„Руските символисти“ – Москва, 1875

 

  В предисловието към този нов брой младите спортисти,  наричащи себе си  „руски символисти“,  „ сметнаха за необходимо да изяснят отношението си“ към критиката. Според г-н Брюсов и К. повечето от критиците им били съвършено неподготвени за тази важна задача, а тези, които били, се оказали зложелатели. Такъв именно е рецензентът на „Вестител на Европа“. „На времето, - пишат г-да символистите – предизвикаха интерес още рецензиите на г-н Вл. С. В тях действително има и резонни забележки /напр. за подражанието в много от стихотворенията на г-н  Брюсов в първия брой/. Но г-н  Вл. С. се е увлякъл в желанието си да развлече читателите, което е довело до редица остроумия със съмнителна ценност и към умишлено изопачаване на смисъла на стихотворенията. Казваме „умишлено“:  г-н Вл. С., разбира се, би трябвало с лекота да улавя и най-тънките намеци на поета, защото самият той е писал символически стихотворения, напр.: „Не казвай нищо…“ /“Вест. на Евр.“, 1872, N 10/“.

  Защо, обаче, г-да символистите са така уверени,  че това стихотворение, символическо или не, принадлежи на автора на рецензиите?  Подписано е: „Владимир Соловьов“, а рецензиите са означени с буквите Вл. С., под които  може да се крие Владислав Сирокомля или Власий Семьонов. Така че не ми се налага да отговарям вместо г-н Владимир Соловьов за отпечатването на символическо стихотворение във  „Вестител на Европа“. Но във връзка с обвинението в злонамерено изопачаване  на смисъла на стихотворенията,  написани от г-н Брюсов и К., аз, Власий Семьонов, искам да поясня, че дори да бях въодушевен  от най-адска злоба, и тогава би ми било невъзможно да изопача смисъла на тези стихотворения поради съвършеното отсъствие на смисъл в тях. С новия си брой г-да символистите поставиха нещата извън всякакво съмнение. Ами нека някой се опита да изопачи смисъла на  следното произведение:

 

Несъздадени създания

се полюшват във съня

като кръпки – очертания

на емайлова стена.

И ръце, лилави ручеи,

на емайлова стена

очертават сънно звуци

в звънко-звучна тишина.

И прозрачни павилиони           

в звънко-звучна дълбина    

като блясъци се ронят

при лазурната луна.

Месецът оголен грее

при лазурната луна,

звуци в полусън се реят            

и край мен кръжат в тъма.

И създадени създания

ласкаво кръжат в тъма,                

сенки от молитви странни

на емайлова стена.

 

   Ако отбележа, че за оголения месец да грее при лазурната луна, е не само неприлично, но и въобще невъзможно, тъй като месецът и луната всъщност са само двете названия на един и същи предмет, това също ли ще бъде „умишлено изопачаване на смисъла“? Ами този  "chef-d'œuvre"*:

 

Лъч сърдечен – сребърно вълнение,  

над простора скрежен се яви              

и трептящо чистите моления,            

плуват, цели в пенести вълни.

Плуват те… и стенещо преливат,    

звезден лед примамват див…

А звездата - чуждо горделива,         

спи в покой…блести звездата, спи. 

 

   Или още:

 

Над света увисна песен колонадна              

и като фонтан кристалночист звъни.            

В свода син замряха белите грамади,         

а в мъгла лъчиста - сивият гранит.               

В мислите ми пенесто струят томления,        

мълнийно се мяркат милите черти,               

а чертози от магически видения                     

към сърцето гънат свод от звук искрист.      

Тънещи в гирлянди бляскави фасади,              

и карарски мрамор –  ароматно свеж.            

И звучат победно, тлеят серенади,           

в ехото отекват с вдъхновен копнеж.            

 

   Някои символисти облекчават задачата си да съчиняват безсмислени стихове по доста удачен начин: напишат един стих, после го обръщат наопаки – и се получава друг:

 

Над тъмни рътлини,               

рътлини тъй тъмни –       

нескромна картина,          

картина нескромна,         

надвисват мъглите,            

мъглите надвисват,

и сякаш лъжите

лъжи са без мисъл,

без мисъл и свяст са

в безстрастния разказ,

във разказ безстрастен,

във разказ неясен.                       

В легенди бездомни       

с развръзка горчива -            

горчиво напомнят                    

за свидна родина.                  

 

   А това е стихотворение, в което няма не само смисъл, но и рима, сякаш е написано за илюстрация на израза ni rime, ni raison**:

   

Мъртъвци, осветени от газа!             

Алена лента на грешна невеста!          

О! Край прозорец целувам те аз!      

Виждаш ли – бледи са, мъртви лицата?      

Сякаш дечица от болница в траур,      

сякаш на лед олеандри…Сякаш – обложка     

на стихнал романс…                                         

Мила, не виждам в стъклата луна.       

Сякаш душите ни цвят са на твойта петлица.   

 

   Г-да символистите ме упрекват, че се увличам в желанието си да забавлявам  публиката; но те могат да видят, че това увлечение ме води само до обикновено възпроизвеждане на собствените им бисери. Трябва да се отбележи, че едно от стихотворенията в този сборник има несъмнен и ясен смисъл. То е съвсем кратко, само от един ред:

 

   О, загърни краката си бледи.  

 

  За по-голяма яснота би трябвало, вероятно, да се прибави: „ че иначе ще настинеш“, но и без това съветът на г-н Брюсов, отправен очевидно към особа, страдаща от малокръвие, е най-смисленото произведение в цялата символическа литература, не само руска, но и чужда. От образците на последната, преведени в настоящия брой, заслужава внимание следният шедьовър на знаменития Метерлинк:

 

Душата ми е болна вече ден,

душата ми от прошка боледува,

душата ми в мълчанието плува,

очите ми – на сенки тихи в плен.

На спомена под бича властен

аз виждам призрака на лов.

По дирята на смътен зов

са хрътките ми - тайни страсти.

В безпаметни лилави лесове

на глутници  мечти покълват,

лети на укора стрелата жълта,

елените на сън лъжлив зове.

Уви, уви! Навред – желания,

навсякъде -  възкръснал сън,

и твърде синьото дихание…

В сърцето – гаснещ лунен сърп.

 

    Може би, в сърцата на някои строги читатели вече отдавна са „залаяли хрътките на тайни страсти“ , т. е. страстното желание  авторите и преводачите на такива стихотворения да пишат занапред не само „под бича на спомена “, а и „под спомена за бича“… Но моята собствена критическа глутница се отличава  повече с „игривост“, нежели със „злоба“ и „синьото дихание“ на символистите предизвика у мен само оранжева склонност към лилаво съчиняване на жълти стихове, а пъстрият паун на тщеславието ме подтиква да споделя с читателите три примера от моето гри-дьо-перлено, вер-дьо-мерно и фьол-мортно вдъхновение.

 

                          I

         Хоризонти вертикални

         в шоколадов полусвод …

         Огледален блян печален

         в лавровишнев лес без брод.

         Леден призрак огнедишащ

         гасне в ярък полумрак

         и стои Пегас замислен

         в хиацинтовия злак.

         Мандрагори иманентни

         във камъша шумолят,

         а от строфи декадентски

         бедните уши пищят.

 

                         II

         Над безлюдния хълм,

         над хълма безлюден,

         аз във теб влюбен съм,

         във тебе съм влюбен.

         А по пладне звезда,

         звезда бди по пладне,

         не оставя следа -

         следата си хладна -

         във вълниста мъгла,

         в мъглата вълниста

         от лъчиста страна,

         страната лъчиста,

         посред облака бди

         над вълна суховата,

         неподвижно лети -

         и е двойна луната.

 

                            III

         В небето – светещи полиелеи,

         а долу – мрак.

         При него беше ли, не бе ли?

         Признай си пак.

         Но не дразни хиени-подозрения

         и миша скръб!

         Че леопардите на отмъщения

         ти точат зъб!

         И не зови и совата разумна

         ти в тази нощ!

         Ослите на търпежа, слонът муден -

         днес нямат мощ.

         В съдбата си родила крокодила,

         си тук сама.

         И да гори полиелей с всесила,

         във гроба е тъма.

 

   Сега г-дата Брюсов и К. поне имат право да ме обвиняват в публикуване на символически стихотворения на страниците на „Вестител на Европа“.

 

*"chef-d'œuvre" / фр./  - шедьовър

** ni rime, ni raison  / фр./ - нито рима, нито смисъл

 

 

 

III

Еще о символистах

 

  Русские символисты. - Лето 1895 года. - Москва, 1895 (52 с.)

 

   В предисловии к этому новому выпуску юные спортсмены, называющие себя "русскими символистами", "сочли необходимым выяснить свое отношение" к критике. По мнению г. Брюсова и К , большинство их критиков были совершенно не подготовлены к этой важной задаче, а те, которые были подготовлены, оказались злоумышленниками. Таков именно рецензент "Вестника Европы". "В свое время, пишут гг. символисты, возбудили интерес еще рецензии г. Вл. С. В них действительно попадаются дельные замечания (напр., о подражательности многих стихотворений г. Брюсова в 1-м вып.); но г. Вл. С. увлекся желанием позабавить публику, что повело его к ряду острот сомнительной ценности и к умышленному искажению смысла стихотворений. Говорим "умышленному": г. Вл. С., конечно, должен легко улавливать самые тонкие намеки поэта, потому что сам писал символические стихотворения, как, напр., "Зачем слова..." ("Вестн. Евр.", 1892, No 10)".

  Почему, однако, гг. символисты так уверены, что это стихотворение, символическое оно или нет, принадлежит автору рецензий? Ведь стихотворение подписано: "Владимир Соловьев", а рецензии обозначены буквами Вл. С., под которыми, может быть, скрывается Владислав Сырокомля или Власий Семенов. Отвечать за г. Владимира Соловьева по обвинению его в напечатании символического стихотворения в "Вестнике Европы" мне не приходится. Но по обвинению меня в злоумышленном искажении смысла стихотворений г. Брюсова и К я, Власий Семенов, имею объяснить, что если бы даже я был одушевлен самою адскою злобой, то все-таки мне было бы невозможно исказить смысл этих стихотворений  по совершенному отсутствию в них всякого смысла. Своим новым выпуском гг. символисты поставили дело вне всяких сомнений. Ну, пусть кто-нибудь попробует исказить смысл такого произведения:

 

Тень несозданных созданий

Колыхается во сне,

Словно лопасти латаний

На эмалевой стене.

Фиолетовые руки

На эмалевой стене

Полусонно чертят звуки

В звонко-звучной тишине.

И прозрачные киоски

В звонко-звучной глубине

Вырастают точно блестки

При лазоревой луне,

Всходит месяц обнаженный

При лазоревой луне;

Звуки реют полусонно,

Звуки ластятся ко мне,

Тайны созданных созданий

С лаской ластятся ко мне,

И трепещет тень литаний

На эмалевой стене.

 

  Если я замечу, что обнаженному месяцу всходить при лазоревой луне не только неприлично, но и вовсе невозможно, так как месяц и луна суть только два названия для одного и того же предмета, то неужели и это будет "умышленным искажением смысла" ? Ну а этот "chef-d'œuvre":

 

Сердца луч из серебра волнений

Над простором инея встает,

И, дрожа, звучит хрусталь молений

И, обрызган пеною, плывет.

Он плывет... стенящим переливом

Лед звезды из бездны он манит...

Далека в покое горделивом,

Спит звезда... звезда блестит и спит.

 

  Или вот еще:

 

В воздухе повисли песен колоннады,

И кристалл созвучий как фонтан звенит,

Замерли в лазури белые громады

И в лучах тумана матовый гранит.

В мыслях пеной бьется зарево томлений,

Молнией мелькают милые черты,

К сердцу от чертогов чар и сновидений

Перегнулись аркой звонкие мосты,

Яркие гирлянды обвили фасады,

Мрамора Каррары ароматный блеск...

И звучат победно, тают серенады,

И разносит эхо вдохновенный плеск.

 

  Некоторые символисты облегчают себе труд сочинения бессмысленных стихов довольно удачным приемом: написавши один стих, они затем переворачивают его наизнанку - выходит другой:

 

Над темной равниной,

Равниною темной,

Нескромной картиной,

Картиной нескромной,

Повисли туманы,

Туманы повисли,

Как будто обманы,

Обманы без мысли,

Без мысли и связи

В рассказе бесстрастном.

В бесстрастном рассказе,

В рассказе неясном,

Где бледные краски

Развязки печальной

Печальны, как сказки

О родине дальной.

 

  А вот стихотворение, в котором нет не только смысла, но и рифмы, оно как будто написано для иллюстрации выражения  ni rime, ni raison:

 

Мертвецы, освещенные газом!

Алая лента на грешной невесте!

О! мы пойдем целоваться к окну!

Видишь, как бледны лица умерших?

Это - больница, где в трауре дети...

Это - на льду олеандры... Это - обложка

Романсов без слов...

Милая, в окна не видно луны.

Наши души - цветок у тебя в бутоньерке .

 

  Гг. символисты укоряют меня в том, что я увлекаюсь желанием позабавить публику; но они могут видеть, что это увлечение приводит меня только к простому воспроизведению их собственных перлов. Должно заметить, что одно стихотворение в этом сборнике имеет несомненный и ясный смысл. Оно очень коротко - всего одна строчка:

 

О, закрой свои бледные ноги.

 

  Для полной ясности следовало бы, пожалуй, прибавить: "ибо иначе простудишься", но и без этого совет г. Брюсова, обращенный, очевидно, к особе, страдающей малокровием, есть самое осмысленное произведение всей символической литературы, не только русской, но и иностранной. Из образчиков этой последней, переведенных в настоящем выпуске, заслуживает внимания следующий шедевр знаменитого Метерлинка:

 

Моя душа больна весь день,

Моя душа больна прощаньем,

Моя душа в борьбе с молчаньем,

Глаза мои встречают тень.

И под кнутом воспоминанья

Я вижу призраки охот.

Полузабытый след ведет

Собак секретного желанья.

Во глубь забывчивых лесов

Лиловых грез несутся своры,

И стрелы желтые -- укоры

Казнят оленей лживых снов.

Увы, увы! везде желанья,

Везде вернувшиеся сны,

И слишком синее дыханье...

На сердце меркнет лик луны.

 

  Быть может, у иного строгого читателя уже давно "залаяла в сердце собака секретного желанья", именно того желанья, чтобы авторы и переводчики таких стихотворений писали впредь не только "под кнутом воспоминания", а и "под воспоминанием кнута"... Но моя собственная критическая свора отличается более "резвостью", чем "злобностью", и "синее дыхание" символистов вызвало во мне только оранжевую охоту к лиловому сочинению желтых стихов, а пестрый павлин тщеславия побуждает меня поделиться с публикою тремя образчиками моего гри-де-перлевого, вер-де-мерного и фёль-мортного вдохновения.

 

                       I

Горизонты вертикальные

В шоколадных небесах,

Как мечты полузеркальные

В лавровишневых лесах.

Призрак льдины огнедышащей

В ярком сумраке погас,

И стоит меня не слышащий

Гиацинтовый Пегас.

Мандрагоры имманентные

Зашуршали в камышах,

А шершаво-декадентные

Вирши в вянущих ушах.

 

                    II

Над зеленым холмом,

Над холмом зеленым,

Нам влюбленным вдвоем,

Нам вдвоем влюбленным,

Светит в полдень звезда,

Она в полдень светит,

Хоть никто никогда

Той звезды не заметит.

Но волнистый туман,

Но туман волнистый,

Из лучистых он стран,

Из страны лучистой,

Он скользит между туч,

Над сухой волною,

Неподвижно летуч

И с двойной луною.

 

                    III

На небесах горят паникадила,

А снизу - тьма.

Ходила ты к нему иль не ходила?

Скажи сама!

Но не дразни гиену подозренья,

Мышей тоски!

Не то смотри, как леопарды мщенья

Острят клыки!

И не зови сову благоразумья

Ты в эту ночь!

Ослы терпенья и слоны раздумья

Бежали прочь.

Своей судьбы родила крокодила

Ты здесь сама.

Пусть в небесах горят паникадила,

В могиле - тьма.

 

  Теперь гг. Брюсов и К имеют по крайней мере право обвинить меня в напечатании символических стихотворений на страницах "Вестника Европы".

 

© Мария Димитрова Все права защищены

При стихотворението на Метерлинк съм превела превода на Валерий Брюсов, а не оригинала.

 

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Наскоро прочетох, че близките на Брюсов, заради непрекъснатите иронични подмятания за безсмислици в стихотворението "Несъздадени създания" /стиховете "като кръпки – очертания на емайлова стена" и "месецът оголен грее при лазурната луна"/ обясняват, че "кръпките" са стайни палми, отглеждани от майката на Брюсов, чиито големи нарязани листа се отразяват върху огледалната повърхност на кахлените плочки на камината, а "месецът" е големият уличен фенер, който всяка вечер светва заедно с изгрялата луна. Понякога е нужно да се обяснява какво е имал предвид поетът с един или друг образ, за да не бъде обвиняван в липса на смисъл, особено ако става въпрос за символистична поезия.
Предложения
: ??:??