ПРИЗИВ ЗА МИЛОСТ

Кларънс Дароу

Септември, 1924г.

Сега, Ваше благородие, ще поговоря за войната. Аз вярвах в нея. Не зная дали бях полудял или не. Понякога си миля, че вероятно съм бил. Аз я одобрявах; Присъединявах се към всеобщият вик на лудост и отчаяние. Аз подтиквах мъжете да се бият. И бях в безопастност, защото бях стар, за да участвам в нея. Аз бях като всички останали. А те какво направиха? Правино или грешно, оправдано или неоправдано – нека да не обсъждаме това днес – но то промени света. През тези четири дълги години цивилизованият свят се бе заел с избиването на хора. Християни срещу християни, варвари съюзили се с християни, за да убиват други християни; всичко, в името на убийствата. Това се преподаваше във всяко училище, та и в неделните училища. Малките деца си играеха на война. Дечица, едва щапуркащи по улиците. Смятате ли, че светът не се е променил от тогава? Колко време ще мине, Ваше благородие, преди светът да се върне обратно към хуманните чувства, които бавно се бяха развивали преди войната? Колко време ще мине преди белезите на омразата и жестокостта да бъдат заличени от закоравлите човешки сърца?

Четяхме за сто хиляди убити само за един ден. Четяхме го и ликувахме, когато избитите не бяха от нашите. Хранеха ни с плът и ни пояха с кръв човешка. Та докато се стигне и до едва проговорилите бебета. Не е нужно аз да ви казвам колко много честни, почтени млади момчета са влизали в този съд по обвинение в убийство, някои от тях спасени, а дуги изпратени на смърт. Момчета, които се биха в тази война и се научиха да поставят ниска цена на човешкия живот. И вие го знаете и аз го зная. Тези момчета с това са отраснали. Съдебните заседатели, пратили ги на смът бяха в техните домове, на детски им площадки, в училищата; бяха и във вестниците, които те четяха; това бе част от всеобщата лудост, за която какво бе един живот? Не бе нищо. От цялото съществувание животът бе най-малко свят и момчета бяха научени на тази жестокост.

Ще ни трябват петдесет години преди това да бъде изтрито от човешките сърца, ако изобщо е възможно. Зная, че след Гражданската война през 1865 г. броят на същия тип престъпления бе нарастнал и то неимоверно. Нека обаче никой да не ми казва, че няма причини за престъпленията. Определено има причини, както е и при всяко едно заболяване и аз зная, че точно заради омразата и горчивината по време на Гражданската война, престъпноста в Америка тогава е нарастнала, както никога преди това. Зная, че днес и Европа е изправена пред това; зная, че то идва след всяка война; зная също, че то е повлияло на тези мочета. Животът за тях не би бил същия, ако светът не бе почервенял от кръв. Възразявам срещу това те да бъдат наказвани заради престъпленията и грешките на самото общество. Всички ние сме част от това общество. Аз също съм част от него. Не мога да кажа, а не мога и да зная колко от моите думи биха породили жестокост в един свят изпълнен с любов, доброта и милосърдие.

Ваше благородие, Вие знаете, че в този съд след войната престъпленията свързани с насилие непрекъснато се увеличават. Техните извършители не са непременно тези, които воюваха, а тези на които им бе дадено да разберат, че кръвта е евтина, че човешкият живот е евтин, и че щом държавата може да остане безразлична към това какво остава за едно момче? За това ужасно престъпление има причини. Както казах за всяко нещо, което се случва по света има причини. Войната е част от тези причини; образованието е част от тях; произхода е част от тях; парите са част от тях – всико това ни показва кое е съсипло тези две бедни момчета.

Има ли съдът право да вземе под внимание всичко друго, но не и тези две момчета? Държавата казва, че Вие, Ваше благородие имате правото да вземете под внимание благополучието на обществото, както и правите. Ако за благополучието на обществото ще бъде от полза да отнеме техния живот, отлично. Аз обаче смятам, че това ще се окаже неимоверно пагубно. Имате ли право, Ваше благородие, да не вземете под внимание семействата на обвиняемите? Съжалявах и сега съжалявам за тежката загуба на мистър и мисис Франк,  за това че мъката им не може да бъде излекувана. Желая и се надявам, че всичко това може да доведе и до нещо добро. На семеиство Франк обаче можем само да завиждаме, сравнявайки го със семейството на Лиополд и Льоб –  и това всеки го знае.

Аз не зная доколко тези две момчета могат да бъдат спасени от унищожение. Крайно неприятно ми е да го кажа в тяхно присъствие, но какво тябва да очакваме по-нататък? Не зная, Ваше благородие, кое няма да е проява на милост спямо тях, и проява на милост спрямо цивилизацията. Няма ли да е проява на милост спрямо тях, ако омотаете въже около техните вратове и ги оставите да умрат; проява на милост спрямо тях, но безмилостно спрямо цивилизацията, и безмилостно спрямо тези, които ще останат след тях. Да им спестим дните, които биха прекарали в затвора е прекалено малко, ако изобщо си заслужава. А заслувава ли си? Може би тогава в тях ще остане надеждата, че след години ще дойде време, когато биха могли да бъдат освободени. Не зная. Не зная. Ще бъда откровен към съда, така както се опитвам от самото начало. Смятам, че не е редно тези момчета да бъдат на свобода. Вярвам, че няма и да бъдат докато не преминат към един нов етап в своя живот, когато навършат четиредесет и пет или петдесет години. Дали и тогава ще бъдат готови, не мога да кажа. Сигурно е само, че тогава аз няма да бъда тук за да им помогна. Това, което аз мога да направя за тях сприра дотук.

Не бих казал пред този съд, че не се надявам някой ден, когато времето и годините вече са променили телата им, както е ставало винаги, променили са и чувствата им, както е ставало винаги – те ще могат отново да се върнат към живота. Аз ще бъда последният човек на земята, който ще затвори вратата на надеждата за което и да било човешко същество, и най-вече за мойте клиенти. А на тях какво им остава? Нищо. И тук се сещам за една строфа от Хаусман:

Тих огън до черно ще прегори,
И едва свтлинката сега пак трепти:
Изправи се и товара свой ти вдигни,
Приятели стари остави и върви.
Няма страшно, момчета, не трябва да се боите,
Не поглеждайте ни назад, ни настрана:
По безкрайния път, щом вий вървите
Пред вас нищо няма, а само нощта.

За мен не е важно, Ваше благородие, че те поемат към бесилото, или че портите на Джойлет се затварят пред тях, пред тях нищо няма, а само нощта, а за едно човешко същество това означава много малко надежда.

Но има и други, които трябва да бъдат взети под внимание. Пред нас стоят две семейства живяли почтено и те ще носят имената си, които и досега са ги носили, ще ги оставят и на техните бъдещи поколения.

Тук е и бащата на Лиополд – това момче бе гордостта на живота му. Той бдеше над него, грижеше се за него, работеше за него; стана блестящ и образован младеж, той го изучи и мислеше, че го очакват слава и добро положение и точно това е трябвало да го очаква. Трудно е за един баща да види как надеждите на живота му рухват.

Не трябва ли и той да бъде взет под внимание? Не трябва ли и братята му да бъдат взети под внимание? Дали ще бъде добре за обществото? Ще стане ли вашият живот по-сигурен или живота, на което и да е човешко същество по-сигурен, ако ще се предава от поколение на поколение, че този младеж, от техния род, е умрял на бесилото?

При Льоб също. Ето ги преданите чичо и неговия брат, които стоят тук ден след ден, докато майката и бащата на Дики са твърде зле да понесат това ужасяващото напрежение и ще чакат вест, която значи много повече за тях, отколкото може да значи за вас или за мен. Трябва ли да вземем предвид и тях в очакващата ги трагична загуба?

Имат ли и те някакви права? Има ли някакъв смисъл, Ваше Благородие, един злокобен надпис да стои до гордите им имена и до имената, които техните бъдещите поколения ще носят? Колко момчета и момичета, колко неродени още деца ще носят този печат. Само Бог знае колко пагубно е това, както днес, така и след време. И все пак не е като смъртта чрез обесване. Не е толкова пагубно. И сега пак Ви моля, Ваше благородие, като добавка към вече казаното от мен, да спасите тези две почтени семейства от позора, който ще ги преследва вечно и който не би бил от полза на нито едно човешко същество.

Сега трябва да кажа още няколко думи и да Ви оставя с нещо, което отдавна смятам за най-съществено. Всички ние сме загрижени за обществото; както съдилищата, така и съдебните заседатели. Нашата съдба е в ръцете на един добре подготвен съд и мислим, че той би бил малко по-загрижен и по-внимателен от самите съдебни заседатели. Не мога да кажа как се чувстват тези хора. Три месеца стоях тук, както стои човек на брега на океана, опитвайки се да възпре прилива. Надявам се, че моретата се отдръпват, а ветровете утихват и вярвам, че това вече се случва, но нямам желание да предявявам фалшиви претенции пред този съд. Лесният и популярен изход е моите клиенти да бъдат обесени. Това ми е ясно. Мъжете и жените, които не мислят дори ще аплодират. Жестоките и безразсъдните ще го одобрят. Днес това е лесно може да се направи; но в Чикаго, а също така надлъж и нашир в цялата страна все повече и повече бащи и майки печелят разбиране и задават въпроси не само за тези бедни момчета, но и за техните собствени деца – те няма да посрещнат с възторг смъртта на моите клиенти.

Те ще поискат проливането на кръв да спре и нормалните човешки чувства отново да се върнат на пиедестала. И докато дните, месеците и годините отминават, те ще го желаят все повече и повече. Но, това което те желаят, Ваше благородие, може и да не е от значение. Аз зная и лесния начин. Но също зная, че бъдещето е с мен и с това, което отстоявам тук; не само заради живота на тези двама нещастни младежи, а заради всички момчета и момичета; за всички млади хора, а и доколкото е възможно и за възрастните. Пледирам за живота, разбирането, милостта, добротата и безграничното милосърдие, което засяга всички нас. Пледирам да превъзмогнем жестокостта с доброта и омразата с любов. Зная, че бъдещето е на моя страна. Вие, Ваше благородие, стоите между миналото и бъдещето. Вие може да обесите тези момчета; да сложите въжето на врата им и да чакате докато умрат. Но правейки това Вие се обръщате с лице към миналото. Правейки това, Вие също така правите по-тежък живота на всяко момче, което поради невежеството и тъмнината трябва да търси слепешком пътя през лабиринтите на своето детство. С това Вие правите по-тежък живота дори на тези деца, които още не са родени. Вие можете да ги спасите и да направите по-лек живота на всяко дете, което някога застане на мястото на тези момчета. Вие ще направите по-лек живота на всяко човешко същество, което е изпълнено със стремежи, проникновения и надежди за по-добра участ. Пледирам за бъдещето; пледирам за времето, когато омразата и жестокостта няма да контролират човешките сърца. Когато ние ще се учим от разума, от разсъдливостта, от разбирането и от вярата в това, че всеки живот си струва да бъде спасен, и че милосърдието е най-висшето качество на човека.

Чувствам, че трябва да Ви се извиня за дългото време, което Ви отнех. Този случай може и да не е толкова важен, колкото аз си мисля, а и няма нужда да казвам на този съд или пък на приятелите си, че бих се борил със същата сила, както за бедните, така и за богатите. Успея ли сега, най-голямата награда и надежда за мен ще бъде, ако безбйните нещасни хора, който трябва слепешката да извървят същия път в своето детство, който тези момчета извървяха – че съм направил нещо, с което помагам да има човешко разбиране, да се приложи не само правосъдие, но и милост и да се преодолее омразата с любов.

Вчера вечерта четях вдъхновените стихове на персийския поет Омар Хаям. Един от тях ме привлече с най-велико за мен прозрение. Ще ми се той да остане в сърцето ми, както и в сърцата на всички.

Аз вече съм  във Книгата на Любовта,
Не ме е грижа мен за Книгата на вечността.
Дали ще заличите името ми там или пък не,
Аз вече съм  във Книгата на Любовта.