Странник

Последна глава от книгата „Реалност и измислица“ -  шеста книга от поредицата „Съкровищата на Валкирия“ 

 

Пътят от железната врата, разделяща едно пространство от друго, и до излизането на светлина помня смътно, откъслечно; приличаше на спомени от ранното детство, които не са свързани в паметта подредено, а представляват само откъслешни епизоди, мязащи на съновидения. Последното, което отчетливо помнех и виждах, – беше механизмът на ключалката, отлостващ вратата от другата страна, всичко останало бяха или плодове на въображението ми, или истински халюцинации, тъй като никакакъв замразен прозорец със свещ зад стъклото не беше възможно да има там. Не осъзнавах още, че съм напълно ослепял, виждам само светло петно и едновременно със зрението започва да мръкне съзнанието. Говори се, че замръзващите хора умират много леко, тъй като започват да виждат потресаващи по цветово разнообразие и образи картини с пълно усещане за присъствие: най-често това е приятно лятно море, горещ пясък, оазис в пустинята, където човек изпитва сладки усещания за топлина, покой и нега. Сега изпитвах нещо подобно, струваше ми се, че знам със сигурност - зад стъклото, покрито с мразовити плетеници има светлина, топлина и има вода.

Стоях няколко минути неподвижен и без да мигам, боех се да не изчезне видението и отново да се окажа в пълен мрак. После направих три бързи, но внимателни крачки, като ловец, който се прокрадва към чифтостващ се глухар, – прозорецът продължаваше да свети, а зелената искра в ръката ми почти угасна, превърна се в светулка, едва осветяваща дланта. Извадих кибритената кутийка, исках да я прибера, някак-си неловко я подхванах със схванатите и присвити пръсти, и тя ми се изплъзна от ръката. Може би още няколко секунди виждах пробляскващата точка, но никак не можех да я хвана – искрата постоянно ми се изплъзваше, и накрая се изгуби въобще. Хващах с ръце камъчета, някакъв шумолящ боклук, както ми се стори, от рода на дребно разбито стъкло. След като попълзях известно време на колене, изведнъж си спомних за прозореца и за малко време го изгубих от поглед. Два-три пъти се обърнах назад и наоколо, преди да забележа мъглява, като през лед, светлина, към която тръгнах, като към на фар, без въобще да знам какво е пространството наоколо и какво се намира около мен.

Там, зад прозореца, има огън, а значи, живот и вода, и всичко това сега се приближаваше с всяка крачка. В този миг не съм си и помислял даже, че всичко това е невъзможно, тъй като се намирам дълбоко под земята. Какъв светящ прозорец може да има тук, по дяволите?

Струва ми се, че съм се движил към него много дълго, и все-пак прозорецът се приближаваше, ясно виждах кръстосаните первази, ледът и ледените пера на стъклото, потрепващото огънче на свеща, и толкова близо, че можех да протегна ръка и да почукам. Но неочаквано пространството се залюля, ратресе се, като от близък взрив, прозорецът се откъсна от мястото си и отскочи далеч нагоре под незримия таван. Не изпитах нито отчаяние, нито разочарование, някакси много спокойно погледнах към блестящата в далечината точка и, без да откъсвам поглед от нея, тръгнах след призрака като лунатик.

Помня, в началото под краката ми имаше дървени мостчета, нещо от рода на дървените дъсчени тротуари, и се вървеше добре. След това те се свършиха, и започна не стръмен, но много труден за изкачване участък, катерех се нагоре по звънтящ под краката, подвижен и влажен насип, после по широки, направени от павета стъпала, докато отново не започнах да различавам первазите на прозореца.

В този момент не усещах как започва да гасне съзнанието ми, просто ми се струваше, че света се е намалил до размерите на неголямо, удължено нагоре прозорче, зад което гори свещ и, значи има живот, а всичко останало за мен не съществуваше. Отслабна жаждата, и чувствах само своя сух, приличащ на кече език и горещия си дъх.

Дългите, не стръмни стълби най-после свършиха в равна площадка, и едва тогава видях, че това не е прозорец , а стъклена замразена врата, зад която е много светло, като в студен слънчев ден. Хвърлих се веднага към нея и я бутнах напред. Вратата се отвори леко, и макар отдавна да гледах светлината, стараейки се да свикна с нея, тя така силно ме удари по очите, като че беше светкавица от електрожен. Притиснах ги с дланите, гонейки ослепляващото петно, обаче очите бяха толкова сухи, че клепачите със скърцане драскаха роговицата, а болката раздираше очната кухина. С усилие отместих ръцете и с присвити очи, през бялото перде видях отпред неясни, размазани ярки петна на хора и някакви предмети, и това беше последното, което видях все пак; в следващия миг вълна от режеща болка завладя главата ми.

– Изгасете лампата, – измучах с чужд, непознат глас. – Не мога да гледам.

– Помогни му… – чух отдалечен и, както ми се стори, мъжки глас.

До мен се приближи жена (почувствах я), хвана ми главата, отмести ръцете от лицето и със сила прокара дланта си от от челото до брадичката.

– Гледай!

Отворих очи и поех въздух, излизайки сякаш из-под вода, но през мъглата не видях нищо.

– Измий го! – отново се чу ниския глас.

 Издрънча леген до мен, и после се чу ясен плясък на вода.

– Дай си ръцете.

Беше ми толкова жал да се лее напразно вода, и затова поемайки в шепите вода, преди да я плисна на лицето, успявах да глътна две глътки от нея, така че в ръцете почти нищо не оставаше. Жената забеляза това и започна да лее водата на главата ми, но независимо от това ловех струйките вода с устни. След това тя ми даде кърпа, изтрих се, почувствах с бузата топлина от огън и отворих очи – черно-бели проблясъци само, като на развален телевизор .

– Ослепял е, – определи жената. – И нищо не вижда.

– Дай му вода да пие, – заповяда същия нисък и все-пак женски глас.

Чух зачерпване на вода от някакъв голям съд или кладенец, но ми я донесоха не веднага, а чакаха да се стече от външната страна на съда. Ужасът от чакането беше непоносим, в ушите ми стоеше звука на единичните реални капки, и аз по навик продължавах да ги броя, преглъщайки със сухото гърло. Накрая падна последната капка, стана тихо и жената сложи в ръцете ми каната с вода.

Това беше съвсем друга вода, не тази, с която се мих. Не чувствах вкуса ѝ, тъй като ми се струваше, че не я пия, а я дишам като въздух, и тя не стига до стомаха – а се усвоява направо в устата, в гърлото, пропада като че в пясък, и мигом се влива в кръвта.

Ако съществува на света жива вода, това беше тя. Кана от около два литра не ми стигна.

– Още! – помолих аз.

– Стига! – прозвуча глас. – Сега виждаш ли?

– Не, той не вижда, – вместо мен отговори жената. – Нужно е да излезе под слънцето.

Тя говореше рязко, като че даваше команди.

– Изведи го горе. Но нека върне това, което е взел.

– Той нищо не е взел.

– Виждам злато на краката му.

– То е проникнало, както прониква прах. – Ръката ѝ легна на моето рамо. – Сваляй обувките.

Седнах там, където се намирах, развързах си обувките, и когато започнах да събувам първата, нещо се разсипа на пода. По-точно, дребна тежка баластра имаше между връзките и «езика», и беше се набила в протекторите на подметките – вероятно се беше начерпала, когато се изкачвах по лепкавия сипей. Изсипах я, изчовъках я и започнах да се обувам.

– Нека се съблече. – Пак се чу същия нисък глас, очевидно принадлежащ на много стара жена. – Преоблечи го с чисти дрехи.

– Събличай се! – заповяда младата с назидателен тон.

Тогава на мен ми беше все едно какво искаха да направя, мислех само за водата, и затова без всякакъв срам свалих всичко, дори и чорапите. Жената ми донесе най-обикновено войнишко бельо, обух си долни гащи и риза, потърсих с ръце моите дрехи, но не ги намерих.

– Облечи това, – рече тя и сложи в ръцете ми груби платнени панталони и дълго, като халат яке, като якетата на оксиженистите. След това ми донесе брезентови ботуши с партенки.

– Е, какво, наяде ли се със сол? – насмешливо попита от тъмното старата жена.

– Да – признах си аз.

– Не искаш ли повече?

– Искам вода.

– Те искат сол най-напред, а после вода, – рече тя. – Добре, дай му още една глътка.

Младата жена зачерпна вода и ми подаде кана, около четири пъти по-малка от първата и то не пълна. Пиех водата на малки глътки, чувствах, че е течност, по устата и гърлото се усещаше прохладна, влажна свежест, но не бях все-пак убеден че пия обикновена вода.

– Сега тръгвай, страннико. Ще те изведат горе, под слънцето. И подчинявай се на своя рок!

Не знаех какво да кажа, просто благодарност би звучала някакси нелепо, затова си тръгнах с мълчание, воден за ръка, както се води сляп човек. Известно време се движехме в тъмно пространство, крачех след своя водач леко отстрани, машинално изправях ръката си напред отвреме-навреме, и скоро излязохме на светло – в очите ми се показаха пак черно-белите зигзази. От време на време тя казваше рязко:

– Наведи главата… Движи се внимателно… Не изоставай… Тук има стълби…

След около час (впрочем, понятието време за мен беше размито) чух шум на вода, След това почувствах въздух, наситен с озон. Някъде напред се чуваше подземна рекичка, и само при мисълта, че най-после ще мога да се напия на воля почувствах възторжено, момчешеско нетърпение.

– Тази вода не е за пиене, – предупреди ме тя. – Това е рапа.

По-нататък през цялото време се изкачвахме нагоре и терена ставаше понякога стръмен, или въобще се превръщаше в стълби. Струва ми се, че при това изкачване започнах постепенно да оживявам: първо започнах да чувствам миризми, по-точно само една, не характерна за пещерите, смолист мирис на хвощ, който го познавах от дете, тъй като почти всяка събота, зима и лято, ходехме с майка ми да го берем, за да правим метлички за баня.

– На хвощ ми мирише, – изрекох случайно аз, но не получих отговор.

След това, душейки внимателно въздуха установих точно източника на аромата, на завоя случайно докоснах с лице главата ѝ, – мирисът изхождаше от нейната коса!

След известно време ми се върна осезанието,  почувствах докосването на някаква лека, копринена тъкан до ръката ми, и почувствах твърдите пръсти на моя водач върху китката си. От много отдавна можех да се придвижвам в пълна тъмнина и по принцип не се нуждаех някой да ме води, но жената не ме пускаше. След като няколко пъти, спъвайки се я бутнах и настъпих по крака, не издържах и я помолих да ме пусне.

– Добре, – съгласи се тя. – Върви сам.

И щом освободих ръката си, веднага загубих ориентация и едва устоях на краката си.

– Но по-рано ходех! Ходех в тъмното!..

– Ходил си, докато си бил зрящ. – Нейните твърди пръсти отново се оказаха на китката ми, и усетих пак мириса на хвощ.

– Какво ми има на очите?

– Пещерна слепота.

Нейният тон ми отбиваше всякакво желание да питам. Дълго и равнодушно се влачех след нея по някакви преходи и стълби, като че в огромна къща от етаж на етаж, докато заедно с чувствата не започна да се възстановява и паметта ми. А това се случи когато новите, необувани ботуши започнаха ми натриват мозоли над петите, което чувствах вече на всяка крачка. Съжалих, че не си взех моите обувки, после се сетих за вълчия си елек от Олешка и за оръжието, което остана при дрехите.

Не помня добре какво съм говорил и с какви думи, най-вероятно съм искал да се върна, за да си взема пистолета и елека. Возможно е да съм говорил рязко или дори да съм се опитвал да се измъкна и да тръгна назад, и навярно бях разярил моя водач.

– Мълчи, изгой! – гневно изрече тя. – Течен ти е мозъка! Разбираш ли поне, че беше в света мъртвите ? Оттам нищо не може да се изнася?

Аз вече я ненавиждах,  и това чувство ме владееше през целия път, който така и запомних.

Струва ми се, че се изкачихме до някакъв лабиринт, тъй като после много дълго време криволичехме и се спъвах често. По-нататък следваше дълъг и тесен подземен проход с дървени подпори – попадаха ми под ръцете вертикално стоящи греди, докато накрая не почувствах отново във въздуха влага.

– Тук има езеро, – като че каза водачът, но гласът ѝ ми се стори друг – мек и приятен – Трябва да се изкъпеш.

Нямах търпение да разкопчавам стегнатите копчета; преобръщайки дрехите наопаки с трясък ги смъкнак от себе си и се хвърлих във водата. Стори ми се, че тялото започна да съска като нагорещени, пресушени тухли. По-нататък беше като в сън, когато те мъчи жажда.

Най-напред пих с лице във водата, докато не започнах да се задавям, после влязох във водата до шия и започнах да смуча водата с устни, все едно пия чай от чинийка. Стомахът ми бързо се напълни, натежа – жаждата не преминаваше! Тогава се измъкнах на плиткото, седнах на дъното и започнах да пия вода с шепи. И започнах да усещам как мускулите ми се размекнаха, губеха твърдост, гръбнакът слабееше и не ме държеше, а след това онемяха ръцете ми. И преди съм се уморявал, но не чак до такава степен, стигаха ми няколко минути, за да си почина; а сега седях като безформена маса, и от това, че продължавах да пия още повече се размеквах и разкисвах, имах усещането, че не просто се разпадам, а се разтвярям като сол във вода…

Когато се събудих (или отворих очи, макар да ми се струваше, че не съм губил съзнание) веднага почувствах, че имам превръзка на очите, и толкова стегната, че не можех да повдигна клепачи. Ръцете и краката ми се оказаха също завързани с нещо, не можех да се помръдна, като че бях замотан в пелени! И изведнъж си спомних: ами че аз съм едва на пет години, и в живота ми още нищо не се е случило, освен че много исках да ям сол, и тъй като не ми я даваха, се разболях от неизвестна болест. Ние с дядо боледувахме и умирахме заедно, но дойде Гоят, даде ми сол, замота ме в горещата кожа от червен бик и си отиде. Сега се събудих в стаята, и някъде наблизо е дядо. Чува се как родителите ми ходят по къщата, баба се кара на някого, братята-близначета спят в една люлка, и ако сега се обадя, всички ще дотичат, ще се зарадват, ще започнат да викат и да сдират засъхналата кожа. И ще ме боли много, затова по-добре е още малко да почакам, толкова спокойно си лежа, топло ми е, чувставам само леки, приятни болки в тялото, а домашните ще видят, че съм се събудил и ще дойдат сами.

Сигурно щеше пак да заспя, но чух наблизо силно мляскане, помислих си какво означава това и се досетих – братята дъвка дъвчат. Майка ни обикновено надъвкваше сладка, завързваше я в марля и я слагаше във вечно пищящите усти на близначетата. Те веднага млъкваха, и дядо весело казваше:

– А, замляскаха! Каракуди езерни!

Изпитвах тези усещания няколко минути, докато не си спомних, че бях пил много вода и заспивах в подземното езеро, значи не съм в детството, а съм направил някакъв огромен кръг, върнал съм се назад, оказвайки се пак неподвижен и безпомощен.

Но сега само мисълта за сол предизвикваше у мен гадене, беше ми се отвратителна.

Поразмърдах крайниците си и открих, че не само съм свързан здраво, но съм още и завързан за леглото, лявата ми ръка беше гореща, струваше ми се, че се е подула и е отделена от торса.

А откъм главата ми пляскането и мляскането продължаваше …

– Кой е тук? – попитах, след като едва разлепих спеклите се устни.

– Какво, събуди ли се, кожа и кости? – раздаде се весел старчески глас. – Сега ще извикам сестрата.

Той изтропа с крака покрай мен, скръцна врата. Най-странното в моето положение беше това, че съзнанието ми веднага след събуждането беше чисто, ясно, без каквото и да било «връщане» в реалността, все едно бях задремал за някоя-друга минута.

Щом казва „сестра“, значи това е болница. Но как съм попаднал тук? В спящо състояние ли са ме донесли? От пещерата?..

– Дай ми вода, – помолих, когато старецът се върна.

Той приповдигна главата ми и поднесе чаша вода, – водата беше топла и леко солена, като в подземното езеро.

– Защо съм завързан?

Старецът въздъхна.

– Ами, превръзката сваляше от очите, системи не даваше да ти се слагат, късаше тръбичките. Два термометъра счупи, наложи ми се да пълзя и да събирам живака на хартия.

– Защо пък системи?..

– Беше много изтощен, кожа и кости, а докато докторът не те прегледа и не ти назначи диета не може да ядеш. Така те захранват.

Личеше си, че дядото има опит в лежането по болници и разбираше от медицина.

– Развържи ме, – помолих го аз.

– Като дойде сестрата ще те развърже, – неуверено рече старчето. – А ти кой си? Доведоха те в безсъзнание, без документи. В околността има затворнически лагери и се срещат избягали разбойници…

– Не се бой, не съм разбойник…

– Ако се съди по косата и брадата, не си. Но си обрасъл като снежен човек. Трудно е да се каже какъв си? Може да си беглец и не могат да те хванат… Кварталният идва тук два пъти вече, чака да си дойдеш на себе си.

Според правилата, медиците са задължени да осведомяват милицията ако пациентът е дошъл в болница от вън някъде, в безсъзнателно състояние и без документи – криминален случай.

– Интересно, в безсъзнание ли бях?

– Припадък от глад, рекоха, изтощение .

– Кога ме доведоха?

– Вчера привечер. Искахме да те изпратим в районната болница, но не дадоха въртолет.

– А сега кое време е?

– И сега е вечер, ето вечеря ми донесоха, а зъби нямам…

– Не, питам кой месец сме?

– Май месец, седемнадесето число.

– Нямаше начин да не съм чул добре, старецът имаше добра дикция. Тоест, излиза че от момента, когато влязох в подземията на Урал до сега се е изминала половин година.

– Какво, датите ли обърка нещо? – заподозря той, но не успях да отговоря.

Вратата скръцна и в стаята влезе дебела, ако се съди по шумното дишане, жена.

– Отвори ли очи? Браво! А ти какво казваше, Григорович?

– Нищо, поне остана жив, – неизвестно защо заугодничи старчето. – А иначе я го виж какъв е!  Да му беше дала нещо да яде Зойче, всеки момент ще поиска.

– Храна ли, не? – възмути се сестрата, махайки системите. – Я виж цяло шише е изпил, стига му е. Как се чувстваш?

– Ръцете и краката са ми се подули, – излъгах аз. – Развържете ме.

– Да те развържа ли? – някак-си неуверено се изкикоти тя. – Още не се е събудил, и веднага -  развържете ме. Почакай малко.

Представих си я веднага как изглежда – пълна, бузеста, румена и жизнерадостна, едно към едно като тази, която някога ни беше изписала на нас с дядо смъртни актове.

В този момент неочаквано ми дойде на помощ старчето:

– Защо пък да е вързан? Къде ще избга? Кожа и кости е…

– Добре Григорович, ти отговаряш.

– Поне бульонче му дай! На него сега идеално ще му дойде нещо течно…

Краката и ръцете ми развързаха, но не се почувствах по-свободно, струваше ми се, че ставите ми скърцат, а движенията ми бяха като на паяк. Приповдигнах се на ръце, провлачих се по гръб и легнах по-горе.

– Превръзката от очите не сваляй! – като тръгна, предупреди сестрата. – Утре сутринта ще дойде доктора, и ще реши какво да прави. Откога имаш непоносимост към светлина?

– Не знам…

– А кой ти завърза очите? Геолозите?

– Какви геолози?

– Които те докараха?

– Не знам, спал съм…

Тя ми измери налягането, температурата, донесе негъст бульон с три сухарчета и компот.

– Повече засега не бива. Като дойде докторът ще ти назначи хранене.

Трябваше да измисля някаква легенда, кой съм аз, как и защо съм се оказал в планината, какво се е случило с мен, но всичките ми мисли автоматично бяха насочени към времето: къде  съм бил през тази половин година? В древните солни мини, или на повърхността, когато са ме довели от там? Ако са ме докарали в болницата едва вчера вечерта, не може толкова време да съм бил в безсъзнание! И още, къде?

И въобще се получи така, че нямах време за съчиняване на легенда, кварталният дойде и ме завари неподготвен, явявайки се в стаята малко след излизането на сестрата, която беше успяла да му съобщи, че съм дошъл в съзнание!

– Можеш ли да говориш? – Гласът му беше дрезгавичък, простуден, говореше с полицейска небрежност.

– Може! – вместо мен отговори старчето. – Преди малко говореше, а сега мълчи…

– Започни от началото: кой си, откъде, какво се е случило с теб?

Изрекох всичко, от името до мястото на раждане и къде съм зарегистриран, знаех, че това ще бъде нужно за проверка на личността по адресното бюро. Премълчах само къде работя, за да не привличам излишно внимание, и за да не предизвикам допълнителни въпроси, казах, че съм студент от Томския университет.

– А не ти ли е малко късничко да учиш? – небрежно се усъмни той. – Тридесет и три години…

– Никога не е късно да учи човек, – отвърнах аз.

– Да, но Христос в тази възраст е бил вече разпнат, – блесна със знанията си кварталния, с което предизвика у мен лека тревога.

– Христос, а пък аз съм простосмъртен…

– Добре, ще проверим. Как се оказа в тайгата?

Не успях да разбера от стареца наименованието на селото и в кой район се намира, и нямах представа дори от коя страна на хребета се намирам, в Европа или Азия. А трябваше да укажа не само причината, по която бях дошъл тук, а още и отправната точка, за да се сориентирам във времето.

Кварталният нарече гората тайга, значи, най-вероятно това е Сибир, по-точно, източната страна на Урал, може би Тюменска област. Ами ако е Свердловска област?..

– Не помня, – рекох за всеки случай.

– Как не помниш? Пиян ли си бил, или какво?

– Не… Не мога да си спомня.

– Интересно. – Заскърцаха ботушите му. – И от кога започна да не помниш?

– Преди малко отворих очи, и още не съм дошъл на себе си…

– Къде  са ти документите? Паспорт имаш ли?

Всичките ми вещи останаха в хижичката, но в никакъв случай не биваше да я издавам.

– Изгоря заедно с дрехите, – измислих си в момента. – Закачих ги да се сушат до огъня и заспах…

– Заспал си!.. А знаеш ли, че сега за издаване на нов паспорт трябва да те изпратя в център за задържане? За един месец!

Знаех отлично за това, и знаех още, че изтощен и слеп там няма да ме приемат, при всички случаи ще ме изпратят в обикновена градска болница, което пък значи, че всички питания и установяването на личността ще направят (задължени са!) докато лежа тук. И ще ми издадат справка.

– И така съм пропуснал много материал … – запелтечих аз. – Края на годината е, сесия…

– Ще изкараш сесията на наровете! Щом като не можеш да си спомниш как си дошъл в тайгата, – какви ти изпити?

– Какво искаш ти от момчето? – застъпи се старчето. – Знам ги аз такива, като него. Разбира се, че са се натряскали с компанията, ето ти и резултата…

– Ти, Григорович помълчи за малко, – помоли кварталния . – Той сам трябва да си спомни.

– Как да си спомни? Всяко лято идват при мен от Перма и студенти, и учени, – заговори бързо дядката, подсказвайки ми със сигурност на мен какво да говоря. – Седят цял ден на река Колва, пият вино, медовина и песни пеят, а през нощта тръгват да се катерят из планината и да търсят летящи чинии. Като са трезви – не виждат нищо, а като се напият!.. Имало е случаи да се изгубят!

И така, намирах се в Пермска област, някъде на север, тъй като река Колва е там, и сега имам вече ориентир!

– Изгубих се в гората, – казах тихо аз. – През нощта напуснах огъня и по-нататък не помня…

Явно, кварталният не искаше да навлиза в подробности, и версията на моя болничен съжител за него беше убедителна, във всеки случай с пиянството той можеше да си обясни защо се намирам в тайге. И на мене тази версия ми хареса (при това така, че аз след това с леката ръка на стареца пренесох действието на романа на реките Чердин, Колва и Вишера), обаче не биваше нищо да говоря със сигурност и трябваше да отговарям предположително.

– А от какъв момент нататък губиш памет? След бутилка? Две?.. Колко изпихте?

Спомних си за какво молят студентите, когато попаднат в отрезвителя.

– Много ви моля… Не съобщавайте в университета. Могат да ме изключат, много материал имам пропуснат…

Кварталният започна да ме възпитава, и това беше добър признак.

– Напил се, изгубил се, сега заради тебе медицинската служба* (*санборта) трябва да се разкарва до районния център! А не си вече малко момче, тридесет и три години!

– Не е нужен санборт, – помолих аз. – Ще полежа малко и ще си тръгна сам. Само не съобщавайте…

– А с какво ще пътуваш? Пролет е, пътищата са затрупани с пясък, и нито един мост няма на рекичките.

– Да, сега е такава пролетта, – добави старчето. – През зимата наваля много сняг, в планините само колко е много…

– Не, ще пътуваш, и освен това за вертолета ще заплатиш! – заяви кварталния .

– Откъде пари? Само на стипендия живея…

– Така сте свикнали! Щом е студент значи никаква отговорност! Пуснат коса и ходят, келеши такива, майка ви…

– Защо пък чак до там? – пак се застъпи дядката. – Случва се, сгрешил е младежа. Всички ние не сме светци…

– Добре, излежавай се засега. – Чу се как кварталният си взе чантата от шкафчето. – До какво положение си се довел, а? Дистрофик такъв!.. Поне разбра ли нещо?

– Разбрах, за цял живот ще го запомня, – забърборих аз след него. – Благодаря!

– Ами че, ти не заради пиянство си се оказал в планината, – уверено рече наблюдателният дядка, когато другият излезе. – И никакъв студент не си. Аз ги познавам тях много добре.

– И на тебе ти благодаря, дядо, ти ме спаси. – Седнах на леглото, спуснал надолу краката.

– Любопитно беше за мен как щеше да отговаряш ако те беше попитал за очите? От какво са болни? И двете ли на клонка ги натъкна? Или частичка някаква е влязла в тях? Или, може би са болни от трахома?

– Не зная, стана им нещо…

– Затова пък аз знам. Твоите очи се боят от светлината, нали така? Ако си бил през цялото време на светло, защо сега ще се боят? Значи дълго си бил на тъмно, и очите са отвикнали от светлината. И следователно излиза, че ти не по тайгата си бродил, а някъде под земята, в пещерите.

– Имаш железна логика Григорович.

– Да, логика имам – а зъби нямам, – мигновено отговори той. – И дълго ли изкара там, навярно около пет месеца.

– Не улучи. Общо три  …

– Това на милиционера ще го кажеш – три. Косата ти е тъмна, и само краищата ѝ са бели от слънцето. Значит, една четвърт от нея са израстнали без светлина.

– Сега така е модно, аз краищата им обесцветих.

– С какво си ги обезцветил?

– С водородна вода.

– А, може разбира се! – Уж доволен от моето съобщение, старчето замълча.

– На вън сега тъмно ли е? – попитах аз.

– Да вече е един часа през нощта, време е за сън. Болницата макар и да е селска, а да се спазва режима трябва. Утре си тръгвам! Докторът тук е строг. Обикновено за нарушение на режима изписват, а тук обратно… Разтъжил съм се за в къщи.

– Тогава гаси лампата и лягай.

– Прав си. – Той изтропа с босите крака и щрапна ключа. – Спя дълбоко, не чувам нищо, така че… Пещера наистина има, дълга, с много отклонения. Нея я знаят само тукашните хора, и то не всички… Може да се влезе в нея откъм извора на река Брезова. С автобус до Вижай, и после пеш тридесет версти. Мисля, че ти си бил там, няма къде другаде? В нея ако се влезе, не пет, а десет месеца може да се скита човек. Бях там и аз един път – да не ти разправям!

Не договори, и се чу скърцане на пружината.

– Благодаря, Григорович.

Трудно ми беше да сваля превръзката от главата, очите ми бяха завързани професионално, бинтът беше под косата. Напипах възела, раздърпах го и развих превръзката, под която имаше още и хартия, вероятно, светонепроницаема.

И разлепих клепачите.

Предишните ужасни болки вече ги нямаше, макар че от лекото помръдване на очите ме поболваха очните кухини, ленти и черни зигзаги също нямаше – светът го виждах залят с млечни, непроницаеми сумраци, в които не виждах дори ръцете си, сложени пред лицето. Замигах, потрих очи – безполезно…

Изчаках дядката да заспи, станах от леглото, направих две крачки – бях добре, не се люшках, само ставите ми скърцаха. Напипах пред мен нощно шкафче, зад което се намираше прозорец – обикновен, селски, с изнесена навън зимна рамка, и чух зад стъклото шума на листата на дърветата.

Пролет царуваше навън…

Получава се, че през цялото това време съм бил в солните шахти. Както някога в детството, когато бях отишъл на Божието езеро само за няколко часа, а се върнах на третия ден…

Да, не изключвах такава възможност, тъй като втори път вече се натъквах на такова голямо отклонение във времето; друг е въпроса, че в този момент, както и когато бях на шест години, не можех да си обясня как и защо се е случило такова забавяне на времето. Нито на себе си, нито на другите наоколо. Какво е това, особено състояние на материята в тези дълбоки разломове на земната кора? Или положението на Слънцето е друго относно някакви определени точки на Земята, или пък някакво необикновено, аномално явление?

Не знам защо, но ми се струва, че над Манарага на обед слънцето навлиза в зенита като на екватора? И защо само от една-единствена точка може да се наблюдава необикновения изгрев на слънцето и разкриващия се по това време космос?

След време, когато започнах да «събирам» и да рисувам картата на Пътищата и Кръстовищата, често си спомнях това свое наплашено състояние и роят от противоречиви, хаотични мисли, които ми дадоха първия тласък. Именно там, в болницата, след събуждането (а аз до ден днешен съм уверен, че съм спал и не съм губил съзнание) се роди у мен догадката за съществуването на Пътищата, които ние едно време ходихме да търсим с дядо,  когато чакахме дълго Гоя на Змейното Хълмче.

И пак там, в болницата, си спомних за Трояновата пътека и за «събранията» му, споменавани в «Слово за полка Игоров*» (*Слово о полку Игореве, бел. прев.). Текстът не знаех наизуст и, бидейки сляп, го «видях» във воображението си и прочетох дословно нужните места. (След това проверявах, беше безпогрешно.) Вещият Боян, певецът на старото време, е ходил по тези Пътища, «свивайки слава на двете половини на това време, щъкайки по Пътеката Троянова от полета в планини».

Две половини** на времето! (*Оригинал - Полы, бел, прев.; *Половини – долните две половини на наметало, много дълга дреха, докосваща пода или земята, и задължително отваряща се отпред, иначе би било подгъв, бел. авт.) Две части на едно цяло, но не две половини, като деня и нощта в денонощието, а като две крила на птица! Едното е за тези, който се намират на „Пътищата“ и са в друго измерение, второто – за хората, които не знаят Трояновата пътека и живеят по текущото време, по часове, дни, годишни времена. И затова се казва в книгата: «Бяха събранията Троянови, мина годината Ярославина…».

Тези мисли ме бяха завладяли до такава степен, че не забелязах как настъпи утрото, нещо повече, не засекох момента когато ми се върна зрението. Усетих се чак когато видях оранжевия изгрев през прозореца и разбрах, че отдавна виждам, от момента на развиделяването. По-точно казано, светът ми изглеждаше още мътен и люлеещ се, като че го гледах с чужди силни очила, но се виждаше все пак! И не бях успял достатъчно да се порадвам, когато чух гласа на дядката:

– А сега си завържи очите. Виждаш ли, слънцето белее?

Доктора го чакахме цяла сутрин, в стаята влизаше медицинската сестра – да ни слага термометри, да даде закуска, да сложи системите. После веднага взе кофа и моп, и се зае да бърше пода. Моят колега по стая започна весело да се сърди, тъй като по посока на неговото село трупчийски камиони се движат само сутрин и до утрешния ден друг транспорт нямаше. Аз пък имах намерение да уговоря доктора, или ако не, да се престоря, че умирам, за да извика вертолет и да ме изпрати до Красновишерск, откъдето можех да изпратя телеграма, например до редакцията на списанието, да ми изпратят пари. От там ще ми бъде по-удобно да пътувам. Не исках да оставам тук  нито за една излишна минута, защото  виждах вече романа «Планината на Слънцето» и можех да чета цели страници от него, без да полагам никакви усилия и дори без да затварям очи, тъй като те бяха забинтовани. Оставаше  само да се пренесе текста от съзнанието на хартия.

Боях се да не избледнее това състояние, лежах неподвижно и преизпълнен с възторг четях! И едновременно все по-силно чувствах глад, поради това че чаша течен бульон със сухар беше за мен като на слон дробче, а сестрата не искаше да даде нищо повече, основавайки се отново на указанията на доктора, демек, само той знае каква диета трябва да се дава при изтощение.

Наблюдателният дядка забеляза нещо и попита подозрително:

– Ти защо си мърдаш устните?

– Яде ми се, – казах аз.

– Аа! Помислих си, че не си в ред нещо или се молиш.

– Моля се да дойде по-скоро лекарят.

След това дойде смяната на сестрата, ако се съди по гласа, беше възрастна лелка, и тя каза, че докторът може днес вообще да не дойде, тъй като приема раждане в далечно село, а пътят е разбит и ще си тръгне оттам с трактор. На обед ми дадоха пак бульон и в този момент Григорович не издържа.

– Добре, да става каквото ще. Ето, яж, – сложи пред мен чинията си. – Искам да си ходя – не ми се яде. Яж, ще застана пред вратата да те пазя.

Можах да изям само половин порция, повече не: изглежда, стомахът ми беше засъхнал поради неупотреба. Паднах на възглавницата, «отворих» страница от романа и нищо не можах да прочета, заспах на мига. И в този момент нечии студени, стегнати ръце почувствах на слънчевия сплит. Инстинктивно ги отблъснах и чух неприятния глас на моя водач.

– Леко пациенте! Какво правиш? Системите вади, термометрите чупи!

Първоначално ми се стори, че я сънувам, затова  че всичко това беше останало там, в подземията, откъдето ме бяха довелии и явно ме бяха хвърлили на пътя, откъдето са  минали геолозите. Но в следващия миг усетих познатия мирис на хвощ и се приповдигнах на лакти.

– Пак ли си ти?

– Мълчете! – Стоманените пръстчета до болка ме натиснаха върху слънчевия сплит. – С непознати хора трябва да се говори на «вие». Още повече с жени.

Замълчах, и ненадейно си помислих, че може да съм сбъркал, макар че тези здраво стискащи ръце ми се струваха много познати.

– Докторът ни е строг, – раболепно отбеляза  Григорович. – А и така трябва, смятам аз…

– И вие мълчете! – хвърли тя. – Не пречете!

Още няколко минутии тънките силни пръсти до пукане терзаха гръдния ми кош, след което почувствах леденото кръгче на фонендоскопа срещу сърцето си.

– Нужно е да бъда завит с горещата кожа на червен бик* (*събитие от предидущата фабула, бел.прев.), – посъветвах аз. – Навярно, жилата ми е изсъхнала…

– Прекратете да бръщолевите! – като че с камшик ме удари, и чух отново гласа на водача, който беше невъзможно да се сбърка.

След това тя пак така силно опипа ставите на краката ми, неизвестно защо промасажира стъпалата ми и едва не ми отвинти пръстите.

– А какво ви е на очите? – някак-си мимоходом и възмутено попита.

– Нищо. Сложиха ми превръзка, казаха да не я свалям.

– Кой я сложи?

– Сестрата му я сложи, – поясни дядката. – Зойчето. Сигурно силна трахома има, щом от свелината се бои.

– Конюнктивит, – с важен вид го поправих аз. – Сигурно е замърсяване…

– Замърсяване! – иронизира докторът. – Зрението как е? Виждите ли нещо?

– Виждам…

– Добре, сестрата ще ти даде антибиотик, а засега не сваляйте превръзката. – Тя ме покри с одеялото. – Извиках медицинския вертолет, ще те изпратим в районната болница.

Дори не се наложи да ме уговаря! Хванах я за ръката.

– Благодаря, докторе! Как се казвате?

Тя освободи тясната си и неочаквано мека длан.

– Няма за какво, страннико.

И в същия момент излезе от стаята, оставяйки ме в объркано състояние, а наблюдателният Григорович веднага отреагира съответно:

– Виж как те нарече! Странник! И вярно си е, който странства  се нарича странник.

– Ти отдавна ли я познаваш?

– Какво, харесва ли ти? – подусмихна се той и избяга от отговора. – Внимавай, че е много властна. Може би затова не я вземат за жена…

Медицинската сестра ми донесе старичка ватенка, валенки, шапка и торбичка с халата ми, каза да се облека и да чакам. Вертолетът се приземи след петнадесет минути близо до болницата на училищното футболно игрище. Накараха ме да легна на носилка, покриха ме с одеяло, след което двете сестри ме вдигнаха и ме понесоха навън.

– Ако идваш по нашия край, заповядай на гости, – каза на изпроводяк Григорович. – Имам пчелин, с медовина ще те угостя.

Някъде по средата на пътя усетих отново аромата на хедър, почувствах как познатата ръка сложи под главата ми някакви листа и в същия момент дочух гласа на водача ми:

– Побързайте! Какво се движите като неживи?!

– Познах те… – казах тихо, но тя не отговори, може да не чу, тъй като от двигателя на вертолета се носеще звънтящ рев.

Сестрите ме донесоха под движещите се перки и се засуетиха, опитвайки се да вкарат носилката през вратата – ту с главата, ту с краката напред. Скочих от носилката и махнах превръзката от очите.

Танцуващата върху камъните* (*една и съща жена с докторката и „водача“, за която се говори в предидущите глави на книгата, бел. прев.) стоеше във въздушния поток и придържайки с ръце калпака на главата си, викаше нещо на медицинските сестри. Те чуха, нахвърлиха се да ловят излетелите из-под главата ми листа, а мен ме хвана някой за ръцете и ме вкара във вертолета.

В последний миг видях как вятърът все-пак откри главата ѝ и разроши, разду искрящата ѝ коса, разнасяйки чудесен аромат на целия свят…

 

 

 

Оригинален текст 

 

Странник
Путь от железной двери, отсекающей одно пространство от другого, и до выхода на поверхность я помню смутно, отрывочно; это похоже на воспоминания раннего детства, когда в памяти нет одной непрерывной цепочки, а лишь не связанные между собой отдельные эпизоды, да и те больше напоминают сновидения. Последнее, что отчетливо помнил и видел, – это механизм замка, который открывал с обратной стороны, все остальное было либо плодами моего воображения, либо самой настоящей галлюцинацией, ибо никакого замороженного окна со свечой за стеклом быть не могло. Я еще не понимал, что полностью ослеп, вижу лишь светлое пятно и вместе со зрением начинает меркнуть сознание. Говорят, уснувшие на холоде люди умирают очень легко, ибо видят потрясающие по краскам и образам картины с полным ощущением присутствия: обычно это ласковое летнее море, горячий песок, оазис в пустыне, где человек испытывает сладкие чувства тепла, покоя и неги. Здесь было что-то подобное, и я будто бы уже знал, что за стеклом в морозных узорах свет, тепло и есть вода.
Стоял несколько минут не шевелясь и не моргая, боялся, что видение исчезнет и я снова окажусь в полном мраке. Потом сделал три быстрых, но осторожных, крадущихся шага, словно подходил к токующему глухарю, – окно продолжало гореть, а зеленая искра в руке почти угасла, превратилась в светлячок, едва освещавший ладонь. Я вынул спичечный коробок, хотел спрятать и, как-то неловко взяв кургузыми, скрюченными пальцами, вдруг выронил на пол. Может быть, еще несколько секунд видел мерцающую точку, но никак не мог поднять – искра все время ускользала и, наконец, пропала вовсе. Под руки попадали камешки, какой-то шелестящий мусор и, как показалось, мелко битое стекло. Поползав на коленях, вдруг вспомнил об окне и на минуту потерял его. Раза два обернулся вокруг, прежде чем заметил приглушенный льдистый свет, на который и пошел, как на маяк, совершенно не представляя, в каком пространстве нахожусь и что вокруг меня.
Там, за окном, есть огонь, а значит, жизнь и вода, и все это сейчас приближалось с каждым шагом. В тот миг мне и в голову не приходило, что всего этого не может быть, поскольку нахожусь в глубочайшем подземелье. Какие тут к черту светящиеся окна?
Кажется, шел к нему очень долго, и все-таки окно приближалось, я отчетливо видел переплет рамы, лед и изморозь на стекле, колеблющийся огонек свечи, и так близко, что можно дотянуться и постучать. Но неожиданно пространство всколыхнулось, сотряслось, как от близкого взрыва, окно сорвало с места и забросило куда-то высоко, под незримый потолок. Я не испытывал ни отчаяния, ни разочарования, как-то очень спокойно посмотрел на мерцающую вдали точку и, не отрывая от нее взгляда, пошел за призраком, будто лунатик.
Помню, сначала под ногами были деревянные мостки, что-то вроде деревенских дощатых тротуаров, и идти было хорошо. Потом они закончились, и начался не крутой, но очень трудный подъем, я карабкался вверх по звенящей под ногами, текучей и топкой осыпи, затем по широким, выложенным из брусчатки ступеням, пока снова не начал различать оконный переплет.
В тот момент я не ощущал, как начинает меркнуть сознание, просто казалось, мир сузился до размеров небольшого, вытянутого по высоте окошка, за которым горит свеча и, значит, есть жизнь, а все остальное для меня не существовало. Ослабла жажда, и я чувствовал лишь свой сухой, войлочный язык да горячее дыхание.
Длинная, пологая лестница наконец-то закончилась ровной площадкой, и лишь тогда я разглядел, что это не окно, а стеклянная замороженная дверь, за которой так светло, будто на улице морозный солнечный день. Я сразу же бросился к ней и толкнул от себя. Дверь легко распахнулась, и хотя я давно уже смотрел на свет и привыкал к нему, все равно по глазам резануло, будто вспышкой электросварки. Я зажал их ладонями, смаргивая ослепляющее пятно, однако в глазах было настолько сухо, что веки со скрипом царапали роговицу, а боль разламывала глазницы. Кое-как отнял руки и, щурясь, сквозь белую пелену разглядел перед собой смутные, расплывчатые и ярко освещенные пятна людей и каких-то предметов, и это было последнее, что я еще как-то видел; в следующий миг волна режущей боли охватила голову.
– Погасите свет, – просипел я очужевшим, незнакомым голосом. – Не могу смотреть.
– Помоги… – услышал я отдаленный и, как показалось, мужской голос.
Ко мне подошла женщина (я почувствовал это), взяла меня за голову, отняла руки от лица и с силой провела ладонью от лба к подбородку.
– Смотри!
Я открыл глаза и перевел дух, словно вынырнул из воды, однако сквозь туман ничего не увидел.

 

– Умой его! – отново прозвучал низкий глас.

Слышно беше, как возле меня брякнул таз, после чего раздался явственный плеск воды.

– Подставляй руки.

Мне беше толковажаль проливать зря воду, что, умывая лицо, я успевал сделать два глотка из своих пригоршней, так че в руках почти нищо не оставалось. Женазаметила товаи стала лить на голову, но я всичкоравно хватал губами бегущие струйки. След товаона дала полотенце, я утерся, ощутил щекой топлинаогня и отворихочи– черно-белые сполохи, словно на испорченном телевизоре.

– Он ослеп, – определила женщина. – Он нищо не видит.

– Дай ему напиться, – приказал тот же низкий и все-пак женский глас.

Я слышал, как зачерпнули воды из какого-то большого сосуда или источника, но принесли не сразу, а ждали, когда вода стечет с наружных стенок. Пытка была невыносимой, в ушах теперь стоял звук одиночных реальных капель, и я по привычке считал их, сглатывая сухим горлом. Наконец упала последняя, всичкостихло, и женавложила мне в ръцетековш.

Товабыла совсем другая вода, не та, которой давали умыться. Я не чувствахее вкуса, тъй каточудилось, не пью, а дышу ею, как воздухом, и влага не доходит до желудка – впитывается прямо во рту, в гортани, уходит, като че в песок, и мгновенно усваивается в кровь.

Если на свете существовала живая вода, то товабыла она. Ковша литра под два не хватило.

– Еще! – попросил я.

– Довольно! – прозвучал глас. – Теперь ты видишь?

– Нет, он не видит, – вместо меня сказала женщина. – Его нужно вывести к солнцу.

Она говорила резко, отрывисто, като че команды подавала.

– Выведи его. Но пусть вернет то, че взял.

– Он нищо не взял.

– Вижу золото на его ногах.

– Оно пристало, как пристает грязь. – Рука легла на мое плечо. – Сними обувь.

Я сел там, где стоял, расшнуровал ботинки, и когда стал стаскивать первый, что-то посыпались на пол. Мало того, мелкий тяжелый щебень оказался между шнурком и «языком», набился в протекторы подошв – видимо, начерпал, когда карабкался по сыпучей, вязкой осыпи. Я выколотил, выцарапал его и започнахобуваться.

– Пусть снимет одежду. – Опять послышался тот же низкий глас, видимо, принадлежащий глубокой старухе. – Переодень его в чистое.

– Раздевайся! – приказала молодая тоном надзирателя.

В тот момент мне беше всичкоравно, че со мной делают, я думал только о воде, и потому без всякого стыда снял все, вплоть до носков. Женаподала мне самое обыкновенное солдатское белье, я обрядился в кальсоны и рубаху, потянулся за своей одеждой, но ее не оструваше.

– Надень это, – сказала она и сунула в ръцетегрубые парусиновые штаны и куртку – робу, в которой обычно работают сварщики. След товапринесла кирзовые сапоги с портянками.

– Ну что, досыта ли наелся соли? – насмешливо спросила из мрака старуха.

– Наелся, – признался я.

– Больше не хочешь?

– Хочу воды.

– Сначала они жаждут соли, След товаводы, – проворчала она. – Добро, дай еще глоток.

Молодая женазачерпнула и подала ковш, раза в четыре меньше, чем первый, и то не полный. Я тянул воду маленькими глоточками, чувствовал, че товажидкость, че от нее по рту и гортани привычно разливается прохладная, влажная свежесть, и все-пак не был убежден, че пил обыкновенную воду.

– Теперь ступай, странник. Тебя выведут к солнцу. И повинуйся року!

Я не знал, че сказать, простые слова благодарности звучали бы нелепо, потому ушел молча, ведомый за руку, как водят слепых. Какое-то время мы двигались в темном пространстве, я шагал за своим поводырем чуть сбоку и машинально выставлял руку вперед, но скоро оказались на свету – в глазах опять замельтешили черно-белые зигзаги. Изредка она бросала:

– Пригни голову… Ступай осторожно… Не отставай… Тук ступени…

Примерно через час (впрочем, понятие о времени у меня беше размыто) я чухшум воды, След товаощутил воздух, насыщенный водяной пылью. Где-то впереди бежала подземная речка, и от едной мысли, че най-послесмога напиться досыта, ощутил восторженное, мальчишеское нетерпение.

– Тук нельзя пить, – предупредила она. – Товарапа.

Дальше мы всичковремя шли на подъем, который иногда становился крутым или вовсичкопревращался в лестницу. Струва ми се, на этом подъеме я започнахпостепенно оживать: сперва стал различать запахи, вернее, только один, не характерный запещер, смолистый запах вереска, который знал с детства, потому че почти каждую субботу, зимой и летом, мы ходили с матушкой ломать его на веник.

– Вереском пахнет, – непроизвольно сказал я, но никто не ответил.

След товая принюхался и точно угадал происхождение аромата, когда на повороте случайно коснулся лицом ее головы, – запах исходил от волос!

Через некоторое время появилось осязание, и я ощутил касание някакъвлегкой, шелковистой ткани к своей руке и почувствахжесткие пальцы поводыря на своем запястье. Передвигаться в полной темноте я привык давно и в общем-то не нуждался в нем, но женане отпускала руки. После того как несколько раз, споткнувшись, толкнул ее и наступил на пятку, не выдержал и попросил отпустить.

– Хорошо, – согласилась она. – Иди сам.

И только высвободил руку, как тут же потерял ориентацию и едва устоял на ногах.

– Но я же ходил! Я шел вслепую!..

– Шел, докатобыл зрячим. – Ее жесткие пальцы вновь оказались на запястье, и опять пахнуло вереском.

– Че у меня с глазами?

– Пещерная слепота.

Ее тон отбивал всякое желание спрашивать. Я долго и равнодушно плелся за неяпо каким-то переходам и лестницам, като че в огромном доме с этажа на этаж, докатозаеднос чувствами не начала восстанавливаться память. И произошло товаот того, че новые, необношенные сапоги начали натирать мозоли выше пяток, ощутимые вече при каждом шаге. Пожалел свои привычные ботинки, След товавспомнил волчий жилет Олешки и оружие, оставшееся заеднос одеждой.

Плохо помню, че я говорил и какими словами, скорее всего просил вернуться, чтоб взять кольт и безрукавку. Возможно, сказал резко или даже пытался вырваться и пойти назад, и, видимо, разъярил своего поводыря.

– Молчи, изгой! – гневно говорила она. – У тебя жидкие мозги! Ты хоть понимаешь, че был в мире мертвых? Откуда нищо нельзя выносить?

Я вече ненавиждахее, и товачувство беше неотступным весь путь, который някак-сиотметился в сознании.

Струва ми се, мы поднялись в някакъвпутаный лабиринт, тъй катомногодолго петляли и я часто спотыкался. След товабыл длинный и узкий штрек с деревянной крепью – под руку попадали вертикально стоящие бревна, и, наконец, я отново ощутил в воздухе влагу.

– Тук озеро, – вроде бы сказал поводырь, но глас показался другим – бархатным и приятным. – Тебе нужно искупаться.

Расстегивать тугие пуговицы не хватило терпения; выворачивая наизнанку, я с треском содрал с себя одежду и ринулся в воду. Стори, че тело зашипело, като че раскаленный, пересушенный кирпич. Остальное беше как во сне, когда мучает жажда.

Вроде бы сначала пил, упав вниз лицом, докатоне започнахзахлебываться, След товазабрел по горло и стал тянуть губами, как чай из блюдца. Желудок быстро наполнился, потяжелел – жажда не проходила! Тогда я выбрался где помельче, сел на дно и стал хлебать воду пригоршнями. И чудилось, мышцы размокли, теряли упругость, позвоночник слаб и переставал держать, а След товаотказали руки. Я и раньше уставал, но не до такой степени, и хватало нескольких минут, чтоб отдохнуть; тут же сидел бесформенным комом, и оттого, че пил, еще больше расплывался и раскисал с ощущением, че не засыпаю, а растворяюсь, като че соль…

Когда я проснулся (или очнулся, хотя, струваше, сознания не терял), то веднагаощутил повязку на глазах, и толковатугую, че не мог поднять век. Ръцетеи ноги тоже оказались чем-то стянуты, не пошевелиться, като че в пеленки завернули! И изведнъжвспомнилось: да мне же всего пять лет, и еще в жизни моей нищо не беше, если не считать, че многоискахсоли, и потому как ее не давали, то я заболел неизвестной болезнью. Мы лежали с дедом и умирали, но пришел Гой, дал соли, завернул в горячую шкуру красного быка, а сам ушел. Теперь вот проснулся в горнице, где-то рядом должен быть мой дед. Слышно, родители хлопочут по хозяйству, бабушка на кого-то ворчит, братья-двойняшки спят в едной зыбке, и если сегапозвать, то всичкоприбегут, обрадуются, закричат и начнут сдирать присохшую шкуру. И будет многобольно, поэтому лучше еще немного полежать, испытывая покой, топлинаи приятную ломоту в теле, всичкоравно ведь увидят, че проснулся, и придут сами.

Пожалуй, я бы опять уснул, обачечухрядом с собой громкое чавканье, подумал, че бы товамогло быть, и догадался – братья жвачку жуют. Обычно матушка нажевывала пряник, завязывала в марлю и вкладывала в вечно орущие рты двойняшек. Они веднагазатыкались, и дед весело говорил:

– А, зачмокали! Караси озерные!

Эти ощущения длились несколько минут, докатоя не вспомнил, че напился воды и заснул в подземном озере, значит, я не в детстве, а направихнякакъвогромный круг и вернулся назад, отново оказавшись неподвижным и беспомощным.

Только сегаот едной мысли о соли започватошнить, толковаона отвратительна.

Я пошевелил конечностями и обнаружил, че не только связан крепко, но еще и прикручен к кровати и вроде бы раздутая, горячая левая рука находится отдельно от туловища.

И в изголовье всичкочавкают, чмокают…

– Кто там? – спросил я, едва разлепив спекшиеся губы.

– Что, проснулся, доходяга? – раздался веселый стариковский глас. – Сегасестру кликну.

Он простучал пятками мимо меня, скрипнула врата . Самым неожиданным стори то, че сознание веднагаже после пробуждения беше чистым, ясным, без всякого «возвращения» в реальность, като че я задремал всего на несколько минут.

Если сестра, значит, больница. Но как попал сюда? Сонного принесли? Прямо из пещеры?..

– Дай воды, – попросил, когда старик вернулся.

Он приподнял мою голову, поднес стакан, – вода показалась теплой и солоноватой, как в подземном озере.

– Почему меня связали?

Старик вздохнул.

– Да ведь повязку с глаз сдергивал и капельницу не давал ставить, трубки рвал. Два градусника разбил, я вон ползал, ртуть собирал на бумажку.

– Зачем капельницу?..

– Дошел совсем, кожа да кости, а кормить нельзя, докатодоктор не погледайт и диету не определит. Вот тебе и дают питание.

Видимо, дедок давно валялся по больницам, толк в медицине знал.

– Развяжи меня, – попросил я.

– Сестра придет – развяжет, – опасливо сказал старичок. – Ты кто будешь-то? А то привезли без памяти, документов нет. Тут лагеря кругом, жулики беглые…

– Не бойся, я не жулик…

– По волосам да бороде так вроде нет. Вон как оброс, като че снежный человек. А вообще-то кто знает? Может, бегаешь давно, поймать не могат… Участковый два раза уж наведывался, ждет, когда в себя придешь.

Конечно, по правилам медики обязаны сообщать в милицию, если пациент попадает с улицы, в бессознательном состоянии и еще без документов – так называемый криминал.

– Я что, без памяти был?

– Голодный обморок, сказали, истощение.

– Когда привезли?

– Вчера под вечер. Хотели в районную отправить, да вертолета не дали.

– А сегачто?

– Да и сегавечер, вот ужин принесли, а жевать-то нечем…

– Нет, месяц какой?

– Май месяц, семнадцатое число.

Ослышаться я не мог, да и дикция у старичка была хорошая. То есть, получалось, с момента, как я вошел в подземелья Урала, минуло полгода.

– Поди, со счету сбился? – что-то заподозрил он, обачеответить я не успел.

Скрипнула врата , и в палату вошла грузная, судя по шумному дыханию, женщина.

– Очнулся? Молодец! А ты че говорил, Григорьич?

– Нищо, ожил, – отчего-то залебезил старичок. – А так – дохедной! Ты бы, Зоенька, ему еды какой принесла, скоро запросит.

– Какой ему еды? – возмутилась сестра, снимая капельницу. – Вон уж целую бутылку выпил, хватит пока. Как самочувствие?

– Ръцетеи ноги затекли, – соврал я. – Вы меня развяжите.

– Развязать? – някак-синеуверенно хохотнула она. – Не успел очнуться, вече развяжите. Полежи докатотак.

Я веднагаже представил, как она выглядит – полная, щекастая, румяная и жизнерадостная, точь-в-точь как та, че выписала нам с дедом справки о смерти.

Тут неочакванона помощь пришел старичок:

– Чего уж связанным держать-то? Куда он уйдет? В чем душа держится…

– Ладно, Григорьич, под твою ответственность.

– Хоть бульончику-то принеси! Ему сегакак раз будет жиденькое…

Ноги и ръцетераспутали, но свободнее себя я не почувствовал, струваше, суставы скрипят, а движения, как у паука. Приподнялся на руках, переполз на спине и лег повыше.

– Повязку с глаз не снимай! – уходя, предупредила сестра. – Утром приедет доктор, решит, че делать. Давно у тебя светобоязнь?

– Не помню…

– А кто очитряпкой завязал? Геологи?

– Какие геологи?

– Которые привезли?

– Не знаю, я спал…

Она измерила мне давление, температуру, принесла жиденький бульон с тремя сухариками и компот.

– Больше докатонельзя. Приедет доктор – назначит питание.

Мне надо беше бы придумать какую-то легенду, кто я, как и зачем очутился в горах, че со мной случилось, но всичкомысли автоматически притягивались ко времени: где я был эти полгода? В древних соляных копях или на поверхности, когда вывели оттуда? Если в больницу привезли вчера вечером, не мог же я столько пролежать без памяти! Да и где?

В общем, сочинять легенду беше некогда, и участковый застал врасплох, когда явился в палату вскоре после ухода сестры – успела сообщить, че пришел в себя!

– Ну, говорить-то можешь? – Глас у него был сипловатый, проствеченный, речь с явной ментовской развязаностью.

– Может! – за меня ответил старичок. – Веднагазаговорил, а теперь молчит сидит…

– Давай по порядку: кто такой, откуда, че стряслось?

Я назвал все, от имени до места рождения и прописки, знал, че участковому потребуется запроверки личности по адресному бюро. Умолчал самоо том, кем работаю, дабы не привлекать к себе повышенного внимания и не вызывать дополнительные вопросы, сказал, че студент Томского университета.

– А не поздновато за учебу взялся? – небрежно усомнился он. – Тридцать три года…

– Учиться никогда не поздно, – отпарировал я.

– Да, но Христа в этом возрасте вече распяли, – блеснул знаниями участковый, чем слегка насторожил.

– ТоваХриста, а я простой смертный…

– Ладно, проверим. Как в тайге-то оказался?

Выяснить у старичка название поселка и в каком он районе, я не успел и не имел даже представления, по какую сторону хребта нахожусь, в Европе или Азии. А надо беше назвать не только причину, по которой приехал сюда, а еще отправную точку, чтоб сориентироваться по времени.

Участковый называл леса тайгой, значит, скорее всего товаСибирь, точнее, восточная сторона Урала, возможно, Тюменская область. А если я попал в Свердловскую?..

– Не помню, – сказал на всякий случай.

– Как не помнишь? Пьяный был, че ли?

– Да нет… Вспомнить не мога.

– Интересно. – Сапоги у него заскрипели. – И когда начались провалы в памяти?

– Я недавно очнулся, еще плохо соображаю…

– Где документы? Паспорт?

Всичковещи остались на заимке, но выдавать ее нельзя беше ни в коем случае.

– Сгорели заеднос одеждой, – сочинил я на ходу. – Развесил сушить у костра и уснул…

– Уснул!.. А знаешь, че теперь завосстановления паспорта тебя надо отправлять в спецприемник? На месяц!

Об этом я знал отлично, и знал еще то, че истощенного и слепого туда не примут, в любом случае отправят в обыкновенную городскую больницу, а значит, всичкозапросы и установление личности сделают (обязаны!), докатоя лежу тук . И выдадут справку.

– Я и так много пропустил… – залепетал я. – Конец учебного года, сессия…

– Будет тебе сессия на нарах! Если ты не можешь вспомнить, как в тайгу попал, – какие экзамены?

– Ну чего ты пристал-то к парню? – вступился старичок. – Знаю я ихнего брата. Конечно, надрались в компании, вот и попал…

– Ты, Григорьич, помолчи пока, – попросил участковый. – Он должен сам вспомнить.

– Да где он вспомнит? Вон ко мне каждое лето едут из Перми и студенты, и ученые, – затараторил дедок, наверняка подсказывая мне. – День сидят на Колве, вино хлещут, медовуху да песни поют, а ночью на гору залезут и летающие тарелки смотрят. Трезвые – так нищо не видят, а как напьются!.. И беше, терялись!

Итак, я находился в Пермской области, где-то на севере, тъй каторека Колва там, и сегаимаот чего плясать!

– Заблудился в лесу, – проговорил я. – Ночью отошел от костра и дальше не помню…

Видимо, участковому не очень-то хотелось вдаваться в подробности, и версия моего соседа по палате занего была убедительной, по крайнеямере пьянкой он мог объяснить, почему я оказался в тайге. И мне она понравилась (причем так, че я След товас легкой ръцетестарика действие романа перенес на Чердынь, Колву и Вишеру), обаче«признаваться» впрямую нельзя и отвечать следует, нищо не утверждая.

– Ну когда у тебя память отшибает? После бутылки? Двух?.. Сколько выпили-то?

Я вспомнил, о чем просят студенты, когда попадают в вытрезвитель.

– Многопрошу вас… Не сообщайте в университет. Могат отчислить, много пропустил…

Участковый започнахвоспитывать, и товабыл хороший признак.

– Нажрался, заблудился, теперь из-за тебя надо санборт в райцентр гнать! А ведь не пацан, тридцать три года!

– Не надо санборт, – попросил я. – Отлежусь немного и уеду сам. Только не сообщайте…

– На чем уедешь? Весна, дороги развезло, и ни едного моста на речках.

– Да уж, нынче весна так весна, – добавил старичок. – Зима снежная была, в горах столько навалило…

– Нет уж, отправим, и еще вертолет оплатишь! – заявил участковый.

– Откуда деньги? На стипендию живу…

– Привыкли! Если студент, значит, никакой ответственности! Отпустят волосья и ходят, недоросли, мать вашу…

– Чего уж так-то? – опять вступился дедок. – Ну, бывает, ошибся молодой человек. Всичкомы не святые…

– Ладно, отлеживайся. – Слышно беше, участковый сумку взял с тумбочки. – До чего себя довел, а? Дистрофик!.. Хоть понял что-нибудь?

– Понял, на всю животнаука, – забормотал я ему вслед. – Спастъй като!

– А ты ведь не по пьянке в горах-то оказался, – уверенно сказал наблюдательный дедок, когда тот вышел. – И никакой ты не студент. Я их за версту чую.

– И тебе спастъй като, дед, выручил. – Я сел на кровати, спустив ноги.

– Любопытно мне, как бы отбрехиваться стал, спроси он про глаза? Отчего они заболели-то? Веднагаоба на ветку наткнул? Или сор попал? Может, трахома?

– Не знаю, что-то сделалось…

– Зато я знаю. У тебя очисвету боятся, верно? Если б ты всичковремя на свету был, с чего бы забоялись-то? Значит, долго в темноте сидел, очии отвыкли. И выходит, ты не по тайге плутал, а где-то под землей, в пещерах.

– У тебя железная логика, Григорьич.

– Да, логика има– зубов нету, – мгновенно ответил он. – И долго плутал ты, пожалуй, месяцев пять.

– Не угадал. Всего три недели…

– Товаты милиционеру скажешь – три. Волосы-то у тебя темные, и только концы на солнце выгорели. Значит, на четверть отросли без света.

– Сегатак медно, я концы обесцветил.

– Чем обесцвечивал-то?

– Перекисью.

– А, тогда конечно! – Като че бы удовлетворенный моим сообщением, старичок замолчал.

– На улице сегатемно? – спросил я.

– Да уж первый час, пора спать ложиться. Больница хоть и поселковая, а соблюдать режим надо. Я ведь завтра домой! Доктор тук строгий. Обычно за нарушение режима выписывают, тут наоборот… А я так по дому соскучился.

– Тогда выключай свет и ложись.

– И то верно. – Он простучал пятками и щелкнул выключателем. – Сплю я крепко, нищо не слышу, так что… А пещера есть, дългата, со всякими ходами. Ее только местные знают, и то не всякий… Зайти можно от истока речки Березовой. Значит, автобусом до Вижая, а там пешочком верст тридцать будет. Думаю, туда тебя занесло, а куда еще? В нее ведь попадешь, так можно не то че пять, а десять месяцев блукать. Один раз я залез – мать родная!

Не договорил и заскрипел сеткой кровати.

– Спастъй като, Григорьич.

Стянуть повязку с головы не удалось, очизамотали профессионально, пропустив бинт под волосами. Я нашел узелок, раздергал его и раскрутил повязку, под которой оказалась еще и бумага, вероятно, светонепроницаемая.

И разлепил веки.

Прежнеянестерпимой болкая не ощутил, макарглазницы начинало ломить от легкого движения глаз, полос и черных зигзагов тоже не беше – окружающий мир оказался залитым молочными, непроглядными сумерками, в котором я не увиждахдаже своих рук, поднесенных к лицу. Проморгался, протер очи– бесполезно…

Подождав, когда дедок засопит, я встал на ноги, направихдва шага – вроде нищо, даже не качает, только суставы скрипят. Нащупал предсобой тумбочку, за которой оструваше прозорец– обыкновенное, деревенское, с выставленной зимнеярамой, и чухза стеклом шелест листвы.

Все-пак была весна…

Значит, я пробыл всичкотовавремя в копях. Как в детстве, когда ушел на Божье озеро всего на несколько часов, а вернулся на третьи сутки…

Нет, я допускал, че такое возможно, тъй катовече во второй раз испытывал этот мощнейший сбой во времени; другое дело, в тот момент, как и в возрасте шести лет, не мог объяснить, как и почему произошло его замедление. Ни себе, ни окружающим. Че это, особое состояние материи в зонах глубинных разломов? Иное положение Солнца относительно някаквиопределенных точек на Земле или какое-то необычное, аномальное явление?

Почему-то ведь струва ми се, че над Манарагой в полдень солнце входит в зенит, като че на экваторе? И отчего только из единственной точки можно наблюдать потрясающий восход солнца и открывающийся в товавремя космос?

Потом, когда я започнах«собирать» и рисовать карту Путей и Перекрестков, часто вспоминал товасвое напуганное состояние и рой противоречивых, сумбурных мыслей, которые и дали первый толчок. Именно там, в больнице, после пробуждения (а я до сих пор уверен, че спал и не терял сознания) и возникла догадка о существовании Путей, которые мы когда-то ходили искать с дедом и долго ждали Гоя на Змеиной Горке.

И там же, в больнице, вспомнил о Тропе Трояна и о «вечах» его, упоминаемых в «Слове о полку Игореве». Текста я не знал наизусть и, будучи слепым, «увидях» его в своем воображении и прочитал дословно нужные места. (След товапроверял, оструваше точно.) Вещий Боян, певец старого времени, ходил по этим Путям, «свивая славы оба полы сего времени, рища в тропу Трояню черес поля на горы».

Две полы времени! (Полы – нижняя кромка плаща, одеяния, касающаяся пола или земли, и обязательно распашного, иначе будет подол.) Две части едного целого, но не половины, как день и ночь в сутках, как два крыла у птицы! Едно затех, кто стоит на Путях и находится в другом измерении, второе – кто их не ведает и живет по текущему времени, по часам, дням, временам года. И потому «Были вечи Трояни, минула лета Ярославля…».

Меня толковазахватили эти мысли, че не заметил, как началось утро, и, мало того, не засек момента, когда восстановилось зрение. Спохватился, увидев багровый восход за прозореца, и понял, че вижу давно, как только начало светать. Правда, мир еще казался мутным и колеблющимся, словно видяхся через чужие сильные очки, но вече видяхся! И не успел толком порадоваться, как чухглас дедка:

– А теперь завязывай глаза. Видишь, солнце белеет?

Доктора мы ждали всичкоутро, но в палату то и дело заходила медсестра – приносила градусники, завтрак, ставила капельницу, След товаприбежала с ведром и шваброй, взялась протирать полы. Мой сосед по палате начинал весело сердиться, тъй катов сторону его деревни лесовозы идут только утром и другого транспорта не найти. Я же намеревался уговорить доктора, а если нет, то прикинуться умирающим, чтоб доктор вызвал санборт и отправил в Красновишерск, откуда можно дать телеграмму, например в редакцию журнала, чтоб прислали денег. Оттуда легче уехать. Мне не хотелось оставаться тук ни на одну лишнюю минуту, потому че я вече виждахроман «Гора Солнца» и мог читать целые страницы, не прилагая никаких усилий и даже не закрывая глаз, так как они забинтованы. Оставалось самоперенести всичкоиз памяти на бумагу.

Я боялся расплескать товасостояние, лежал неподвижно и, распираемый восхищением, читал! И едновременно всичкосильнее чувствахголод, потому че стакан жиденького бульона с сухариком был мне как слону дробина, а медсестра нищо не хотела больше давать, ссылаясь опять же на доктора, мол, только он знает, какая диета положена дистрофику.

Наблюдательный дедок что-то заметил, спросил подозрительно:

– Ты чего это?.. Губами шевелишь.

– Имахочу, – сказал я.

– А! Я-то подумал, с головой че или молишься.

– Молюсь, чтоб врач приехал скорее.

След товапришла сменщица медсестры, судя по гласу, пожилая тетка, и сказала, че доктор может сегодня вообще не приехать, потому как принимает роды в дальнем поселке, а дорога разбита и обратно повезут на тракторе. На обед мне опять принесли бульон, и тут Григорьич не выдержал.

– Ладно, будь че будет. На вот, хлебай, – поставил мне тарелку. – Так домой хочу – кусок в рот не лезет. Ешь, я у дверей постою.

Осилил всего половину порции, больше не влезло: похоже, желудок ссохся за ненадобностью. Отвалился на подушку, «открыл» страницу романа и нищо прочитать не смог, уснул мгновенно. И тут же чьи-то холодные, жестковатые ръцетеоказались у меня на солнечном сплетении. Я инстинктивно оттолкнул их и чухнеприятный глас своего поводыря.

– Лежите, больной! Че такое? Капельницы срывает, термометры выбрасывает!

Вначале почудилось, она снится, потому че всичкоосталось там, в подземельях, откуда меня вывели и, видимо, подбросили на дорогу, где проезжали геологи. Но в следващиямиг я уловил знакомый запах вереска и привстал на локтях.

– Товаопять ты?

– Молчите! – Стальные пальчики до болканадавили мне на сплетение. – Незнакомым людям следует говорить «вы». Тем более женщинам.

Я умолк, изведнъжподумав, че мог ошибиться, макарструваше, и эти цепкие ръцетезнакомы.

– Доктор у нас строгий, – подобострастно заметил Григорьич. – А и правильно, я считаю…

– И вы молчите! – бросила она. – Не мешайте!

Еще несколько минут тонкие сильные пальцы до хруста терзали мне грудную клетку, после чего я почувствахледяной кружок фонендоскопа на сердце.

– Меня нужно завернуть в горячую шкуру красного быка, – посоветовал я. – Наверное, у меня жила иссохла…

– Прекратите болтать! – словно плеткой стеганула, и я опять чухглас поводыря, который спутать беше трудно.

След товаона так же жестко прощупала суставы на ногах, зачем-то размяла подошвы и чуть пальцы не выкрутила.

– А че у вас с глазами? – някак-симимоходом и возмущенно спросила.

– Нищо. Завязали, сказали, не снимать.

– Кто накладывал?

– Сестра и накладывала, – пояснил дедок. – Зоенька. Должно быть, трахома у него сильная, раз света боится.

– Конъюнктивит, – с важным видом поправил я. – От грязи, наверное…

– От грязи! – передразнил доктор. – Зрение сохранилось? Видите что-нибудь?

– Вижу…

– Ладно, сестра наложит антибиотик, а докатоне снимайте повязку. – Она набросила на меня одеяло. – Санрейс вызывала, будем отправлять в районную больницу.

Даже уговаривать не пришлось! Я схватил ее руку.

– Спастъй като, доктор! Как вас зовут?

Она высвободила узкую и неочакваномягкую ладонь.

– Не стоит благодарности, странник.

И в тот же момент вышла из палаты, оставив меня в замешательстве, и наблюдательный Григорьич тут же среагировал соответственно:

– Ишь как она тебя! Странник! И верно, кто странствует, тот и странник.

– Ты ее давно знаешь?

– А что, приглянулась? – ухмыльнулся он и ушел от ответа. – Гляди, уж больно властная. Должно, потому и замуж не берут…

Медсестра принесла мне старенькую фуфаечку, валенки, шапку и мешок с моей робой, велела одеться и ждать. Вертолет приземлился через четверть часа недалеко от больницы на школьном футбольном поле. Меня заставили лечь на носилки, накрыли сверху одеялом, после чего две сестры подняли их и понесли на улицу.

– Будешь в наших краях, так заходи, – сказал на прощание Григорьич. – У меня пасека есть, медовухи попьем.

Где-то на середине пути на меня отново пахнуло вереском, и я почувствовал, как знакомая рука засунула какие-то бумаги под голову, и тут же чухглас поводыря:

– Шевелитесь! Че вы как неживые?!

– Я узнал тебя… – сказал негромко, но она не ответила, может, не услышала, тъй катоот двигателя вертолета в ушах стоял звенящий гул.

Сестры поднесли меня под вращающиеся винты и засуетились, пытаясь втолкнуть носилки в двери – то головой, то краката вперед. Я соскочил на землю и сдернул повязку с глаз.

Танцующая на камнях стояла в воздушном потоке и, придерживая рукой колпак на голове, что-то кричала медсестрам. Те услышали, бросились ловить вылетевшие из-под головы бумаги, а меня кто-то схватил за ръцетеи втащил в вертолет.

В последний миг я увидях, как ветер все-пак обнажил ее голову и растрепал, вздул искрящиеся волосы, разнося удивительный запах на весь мир…