Трите решетки на прозореца ме разделяха от трендафила. Цяла нощ валя
дъжд, а дъждът и вятърът, който го блъскаше, бяха толкова хладни, че розите
разцъфнаха. Тази сутрин вятърът ги люлее, а също така отнася в синьото небе
огромни бели облаци, които решетките на прозореца разкъсват. Тези решетки са
окичени с железни шипове, по-остри от тези на трендафила.
Дървената врата, бронирана с гвоздеи, е отворена. Главите на пироните са
големи като очи. Светлината на облаците и слънчевия пламък влизат през
отворената врата и горят по плочите на пода.
Хортензията не цъфна. Тя няма да цъфне, не получава достатъчно слънце,
намира се в сянката на кръглата стена. Тя образува голям куп, населен със
заспали охлюви. По време на дъжд, те напускат своя град и техните следи,
тръгвайки от хортензията, рисуват сребърно ветрило върху каменните блокчета на
двора. Не знам дали те се завръщат или това са други, родени от тъмната влага,
които ги заместват под листата на растението. Те се залепваха за тях, здраво се
закрепваха, и се хранеха от техния скрит сън.
Хортензията няма да цъфне. Тя е кръгла и по-висока от ябълково дърво.
Ако беше цъфнала, аз щях да я стъпча с конете на пазачите. Нейните цветя са
глупави и безсмислени като учтивите думи.
Мари тръгна да ме защити или да ме предаде. Той е достатъчно силен, за
да ги убие всичките с ръцете си. Аз съм също толкова силен колкото него.
Тръгвайки, той беше оставил вратата, от където влиза слънцето, отворена.
(следва)