Иван усети, че нещо го беше възседнало. Беше космато, противно, миришещо на леш, беше невъобразимо. Беше караконджула, това същество, за което говореха бабите в приказките, с което плашеха децата. Предупреждаваха ги да не закъсняват, да не се прибират по тъмно, да не играят около изоставени сгради, или под мостове. Децата бяха любимото лакомство на тези същества. И жените. По-слабите. Те тропаха по вратите в късна доба, когато усещаха, че в къщата няма стопанин мъж. Задаваха въпроси, гатанки, говореха с много езици, искаха да влязат, подлъгвайки лековерните девойки и след това никой не ги намираше, а ако ги намираха не искаха да разказват после, не искаха и да са ги намирали. Караконждули и таласъми, самодиви и змейове, упири и хали всичките поверия на стария свят, всички те живееха там в този отиващ си свят, но не искаха да си ходят, не искаха. Искаха да останат с нас.