Mar 14, 2017, 8:44 PM

Караконджулът 

  Prose » Narratives
2013 0 0
15 min reading
Нещо се спотайва в тъмното. Души, чака, гледа. Покрай извилия се черен път, който се разстила под лунната светлина и заобикаля старата воденица, построена при селската река. Тази воденица е отдавна порутена и изоставена. Развалините и стърчат там като непотребна и прашна дреха закачена на стената. Хора не се вестяват там в тая късна доба, през деня понякога дечурлигата си играят насам, плашат се взаимно кой има смелостта да влезе вътре, да си изпробва юначеството, накрая винаги свършва с дружно разбягване с викове и после весел смях, но този смях има и нещо друго, страх се е загнездил в него, някаква тръпка. Това което чувстваш покрай воденицата не може да се обясни по друг начин, освен със страх, тръпка, полазващи те по гърба мравки както казват. И усещането, че нещо има там, че постояно гледа, дебне, но не е в силата си през деня и за това не закача, не напада. Обаче нощем, в късна доба, о тогава е друго. Тогава никой не ходи там, не само децата. Възрастните хора са суеверни. Прости ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Авитохол All rights reserved.

Иван усети, че нещо го беше възседнало. Беше космато, противно, миришещо на леш, беше невъобразимо. Беше караконджула, това същество, за което говореха бабите в приказките, с което плашеха децата. Предупреждаваха ги да не закъсняват, да не се прибират по тъмно, да не играят около изоставени сгради, ...
  1735 
Random works
: ??:??