Сами наказваме сърцата си!

Пищя, разкъсвайки земята. И сривам се върху раздраната й гръд да прося милост за съня си, откраднала от нечий свят. Нощта не стига, за да спра дъха си и да поема глътка жар. От устните политат само замръзналите колелца. Те с трясък се разбиват на малки стъкълца. И да говориш е усилие излишно. То къса струните една след друга - последно издихание на старата китара. Пари за нова няма. Увиснали във въздуха, трептят мечтите. Да задържа една, поне за тази нощ? Да питам трябвало жената, прегърбена на оня стол. А тя, оказа се, е самотата. Ще ми прости ли и за тишината в мислите и във душата???