11.11.2007 г., 9:30 ч.

* * * 

  Есета » Лични
1217 0 1
Сами наказваме сърцата си!
Пищя, разкъсвайки земята. И сривам се върху раздраната й гръд да прося милост за съня си, откраднала от нечий свят. Нощта не стига, за да спра дъха си и да поема глътка жар. От устните политат само замръзналите колелца. Те с трясък се разбиват на малки стъкълца. И да говориш е усилие излишно. То къса струните една след друга - последно издихание на старата китара. Пари за нова няма. Увиснали във въздуха, трептят мечтите. Да задържа една, поне за тази нощ? Да питам трябвало жената, прегърбена на оня стол. А тя, оказа се, е самотата. Ще ми прости ли и за тишината в мислите и във душата???

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Саша Димова Всички права запазени

Предложения
: ??:??