> Адът, това са другите” - Жан Пол Сартр
>
>
>
> Спри, спри да дишаш - не искам да чувствам горещата струя въздух, която изтласкваш. Мразя тази струя, която докосвайки кожата ми се превръща в малки капки студена пот. Те се стичат по гръбначния ми стълб и стигат чак до кръста ми, където спират за момент. Бога ми... този момент е вечност за мен! Настръхвам и кълна се, тогава усещам с цялото си съществувание твоето гнусно присъствие, което ме задушава с властта си над мен. Вече не помня дните, през които съм се чувствала различно. До такава степен си ме обсебил, че вече не различавам себе си сред теб. Сякаш ти си целият свят, в който аз съм просто една незабележима прашинка - ненужна на никого и нуждаеща се от всичко. А всичко - това си ти. Тази мисъл ме измъчва от... не знам, може би откакто съществувам, а може би от както ти съществуваш. Знаеш ли… дори не съм сигурна кой е дошъл първи на този свят. Трябва да си бил ти. Да, живял си повече от мен, по-опитен си и знаеш как да ме измъчваш ...