Адът, това са другите” - Жан Пол Сартр
Спри, спри да дишаш - не искам да чувствам горещата струя въздух, която изтласкваш. Мразя тази струя, която докосвайки кожата ми се превръща в малки капки студена пот. Те се стичат по гръбначния ми стълб и стигат чак до кръста ми, където спират за момент. Бога ми... този момент е вечност за мен! Настръхвам и кълна се, тогава усещам с цялото си съществувание твоето гнусно присъствие, което ме задушава с властта си над мен. Вече не помня дните, през които съм се чувствала различно. До такава степен си ме обсебил, че вече не различавам себе си сред теб. Сякаш ти си целият свят, в който аз съм просто една незабележима прашинка - ненужна на никого и нуждаеща се от всичко. А всичко - това си ти. Тази мисъл ме измъчва от... не знам, може би откакто съществувам, а може би от както ти съществуваш. Знаеш ли… дори не съм сигурна кой е дошъл първи на този свят. Трябва да си бил ти. Да, живял си повече от мен, по-опитен си и знаеш как да ме измъчваш - затова те ненавиждам! Искам да крещя, докато не изпадна в безсъзнание от моята истерия, или поне докато не бъда погълната от собственото ми безумство, чрез което да забравя. Но аз няма да крещя, макар и слаба в моята личност, сякаш на инат, се е насъбрала една непоклатима гордост и непотъпкано достойнство. Не ще крещя, защото само ти си този, който би могъл да ме чуе, моите стенания ще ти доставят удоволствие, което ти не заслужаваш. На инат ще мълча и ще продължа да...
Спри, престани да ме наблюдаваш - твоят поглед ме изгаря. Поне за миг затвори очи за да усетя и аз веднъж прохладата под сянката на миглите ти. Но ти няма да престанеш, нали? Вече нямам гордост. Нямам глас да викам. Нямам сила да те мразя. Умирам. Умирам в мъката си, че със загубата на живота си, аз не губя нищо, защото никога нищо не е било мое. Губиш само ти - губиш нещо, което ти принадлежи - животът ми. Тогава изведнъж другият затвори очи и почувствах как студеният вятър облекчи изгорените ми меса. ДРУГИЯТ спря да диша и тогава за първи път се почувствах някакси чиста и защитена - сякаш никога никой не беше притежавал и частица от мен. Другият ми даде едно празно местенце, от света си само за мен - където да съществувам както намеря за добре. То беше напълно празно, аз бях тази, която щеше да го построи. А, да сега си спомням, че в моя празен свят намерих само един стол с петна от кръв по него и една книга с някакво листче по средата, навярно оставено, за да показва последната прочетена страница. И тук започва една тъжната история за една тъжна истина. Ето ме и мен в началото на един нов живот в един нов свят който трябваше да бъде мой. Аз трябваше да се чувствам щастлива - само че не бях. Това беше обаче, напълно разбираемо - все още чувствах незарасналите рани по тялото ми. Но с укрепването ми моята присъща гордост се възвръщаше, докато най-накрая не бях напълно волна и свободна. Свободна да бъда себе си. Но как да бъда себе си след като не се познавах и не знаех нищо за мен? През целия си минал живот аз бях такава каквато другият искаше да бъда. Аз не бях проектирала нито една черта от характера си, а този факт ме караше да мисля, че дори сега, когато другия го нямаше, аз отново не си принадлежах. И тъй като не се познавах, аз реших, че трябва построя моя свят само от огледала, които ще ми показват истинската ми същност. Вече знаех, че съм горда -някой, не помня точно кой, но помня, че много му вярвах, ми го каза някога. Започнах да се чудя - Дали съм добра? Можеше да ми отговори само огледалото. Вгледах се в него, но не видях нищо. После се осъзнах, че дори не знам какво е добро и затова си измислих що е добро. ”Добро е…”, казах си „да четеш”. Започнах да чета от книгата, или да се правя, че чета. Аз въобще не четях - просто разтварях книгата и с ръбчето на окото си се гледах в огледалото. Страшно обичах да правя така. Често пропусках да се храня и по цели седмици не ставах от стола. Всичко това ме караше да си мисля, че правя саможертва в името на доброто, а така ставах още по-добра. И когато реших, че съм станала прекалено добра, вече бяха минали... 20 години от моя нов живот. Исках да направя целия свят добър. За първи път бях създала част от себе си и това ме караше да се чувствам истински щастлива. Обикалях с дни, с години моя свят, за да може всяко едно огледало да види, колко съм добра. Но това не ми стигаше, обиколих го пак и пак, но аз отникъде не чух „Браво”. Навсякъде виждах моята собствена самодоволна физиономия , а това ме подтискаше. Сякаш всяко мое отражение се държеше надменно с мен и искаше да ми покаже че ме превъзхожда и... Един ден ужасен трясък разтърси моя свят - това бях аз, аз, която в своето безумство чупех всички огледала, които някога бях обичала. Стоях с разкървавени ръце до блестящите парчета стъкло и отново бях нещастна. Седнах на стола, взех книгата и започнах да чета, но това не ми достави насладата, която ми доставяше някога, защото нямаше кой да ме види и дори и да не каже браво да ме види, че съм добра. Сега знаех всичко за себе си и исках и някой друг също да го узнае. И един ден съзрях, че нещо в моя замръзнал свят помръдна. Това беше едно миниатюрно творение - съвсем черно с множество антени и крачка. Беше една малка мравка. Щом я видях, веднага грабнах един стъклен похлупак и я затворих с него. Бях отново щастлива - имаше някой, който да ме гледа, да ме види, да ме оцени. С мравчето станахме големи приятели - аз я глезех много, давах и храна, дори и построих специално легло върху моя стол, а аз спях на стъклата. Тя наистина ми имаше доверие, както и аз на нея и често я пусках да се разхожда, където пожелае, а тя винаги се връщаше под похлупака. Разговарях с нея по цели нощи, дори реших, че си приличаме. Казвах и: „Ти си точно като мен - горда и добра.” Обичах тази мравка. Но винаги, когато започвах да чета, тя не ме наблюдаваше, никога не казваше какво и харесва и какво не и харесва в мен - това ме дразнеше, чувствах се някак нищожна и безинтересна за моята приятелка. И един ден аз спрях да я пускам навън. Исках да я променя, дори това ми стана фикс идея. Започнах да следя всяко нейно действие, без изключение. Реших, че трябва тя да има по-малко антенки и откъснах няколко от нейните. Тя не стана по-добра, дори напротив, тя искаше да страдам, искаше да ме унищожи, виждах омразата в очите и, но харесвах тази омраза, тя ме караше да се чувствам забелязвана. Когато един ден мравката заспа, аз отворих онази книга и за първи път започнах да чета. Тази книга бе озаглавена със странното име БИБЛИЯ. Там пишеше за лошите неща, поради които човек отива в ада, където го чакат само мъки и нещастие… Затворих книгата и от нея падна листчето. На него имаше текст: „Няма хора без грехове, няма хора без ад!!! ”Погледнах към мравката и видях, че тя не е заспала, а е толкова отпаднала, че вече няма сила да държи очите си отворени. Мравката умираше. Това ме изплаши до смърт, аз не исках тя да умира, тя беше всичко, което притежавах!!! Трескаво повдигнах капака и чух: „Спри, спри да дишаш, затвори очи - твоят поглед ме изгаря, замълчи, аз мразя тембъра на гласа ти!” Веднага пуснах мравката да живее, където желае, но да живее тук на моя свят, за да не бъда сама, но уви, мравката умря.
Сега отново бях сама, сама с онова листче. Някой преди мен го беше оставил с една истина,струвала ми живота, а написана толкова просто. Моите грехове - това са другите, които измъчвах и убивах, за да съществувам, а моят ад са другите, чиито мъчения над мен ме убиваха и без които не можех. От книгата падна друго листче, което не бях забелязала преди. Там беше казано: „Адът, това са другите”. Излезнах от моя свят и се върнах при другия. Той бе истински щастлив да ме види, също както и аз. Сега се пържа в моя ад и най-накрая се чувствам значима!!!
© Ралица Пенева Все права защищены