Искаше ми се да напиша нещо мъдро, красиво и истинско. Но в живота ми вече няма нито истини, нито красота... Някога хората ми се усмихваха нежно и ми казваха, че рано или късно ще стигна до тук. Твърдяха, че кръвта ми е дива и необуздана, люта... гореща. И тази кръв ще изиска някога от мен да открия и друга част от своя характер. Никога не съм вярвала на хората, освен когато са ме лъгали. Парадокосално е, че имах лъжите за истина, а измамите за реалност. Парадоксално е, че цял живот се опитвах да помагам на всички, а днес искам само да помогна на себе си... и него. Има един човек, който с ръка на сърцето бих нарекла виновник за моята метаморфоза. Никога не бях предполагала, че точно той ще ме научи какво е живот. Но се оказа, че дължа ако не всичко, то поне много точно на него. А дори не знам как да го наричам... Някога той беше моето слънце. Ден след ден грееше по-силно и по-силно... В един момент освети и стопли живота ми до болка, а в следващия просто залезе... Знаех, че рано или къ ...