Искаше ми се да напиша нещо мъдро, красиво и истинско. Но в живота ми вече няма нито истини, нито красота... Някога хората ми се усмихваха нежно и ми казваха, че рано или късно ще стигна до тук. Твърдяха, че кръвта ми е дива и необуздана, люта... гореща. И тази кръв ще изиска някога от мен да открия и друга част от своя характер. Никога не съм вярвала на хората, освен когато са ме лъгали. Парадокосално е, че имах лъжите за истина, а измамите за реалност. Парадоксално е, че цял живот се опитвах да помагам на всички, а днес искам само да помогна на себе си... и него. Има един човек, който с ръка на сърцето бих нарекла виновник за моята метаморфоза. Никога не бях предполагала, че точно той ще ме научи какво е живот. Но се оказа, че дължа ако не всичко, то поне много точно на него. А дори не знам как да го наричам... Някога той беше моето слънце. Ден след ден грееше по-силно и по-силно... В един момент освети и стопли живота ми до болка, а в следващия просто залезе... Знаех, че рано или късно ще изгрее отново, защото слънцето, колкото и дълго да отстъпва място на тъмнината, винаги отново се показва на хоризонта, усмихнато и коренно различно от вчерашното. Но дълго време той беше моята присъда... Докато един ден се превърна в моя ангел... дали ангел хранител или просто малко и невинно ангелче с нужда от помощ, е без значение.. Важен е само ореолът, който в моята представа свети над главата му. Аgele mou... Все още ли съм твоята отрова?! Tвоите седем смъртни гряха... Аз ли те направих грешник или ти просто такъв си роден... Имам много въпроси и нито един отговор, но и не искам отговорите ти... стига ми доверието и приятелството, които ми даваш... Ах, agele mou... Дали разбираш всъщност какво се случва около теб, около мен и нея, около всички нас, които волно или неволно станахме съучастници в това убийство... Убихме истината с хиляди патрони от лъжи... Но знаеш ли, аз никога не съм искала да бъда честна. Бях твърде дълго такава и твърде много страдах. Може би днес съм щастлива заради лъжата, заради собствената си радост, заради леко проявения садизъм и силно изразения егоизъм. Ти ме направи такава, приятелю... Или нека бъдеш "учителю", защото, вярвай ми, без теб аз все още бих била същата... изгубена в празен и напълно излишен кадър... Днес, когато съдбата не ми даде възможността да ти дам всичко, което ти дължа, по начина, по който трябва и заслужаваш, съм готова на всяка една роля, която ми отреди живота. Странното е, че дълго живях с теб ден и нощ, дълго делих с теб усмивките и сълзите си, но никога не съм имала тази нужда, да бъда твое рамо, която имам сега. Знам, че твърдиш, че си силен, знам, че не показваш никога какво чувстваш... знам, че често обличаш болката си в красиви усмивки... Знам, но аз вече не вярвам в това. Често пъти преди, несъзнателно погълната от собствената си болка, не забелязвах твоята... Сега, напълно осъзнавам факта, че е късно да променя това, но и знам, че имам възможност да ти дам всичко, което ти давах в началото и което ти единствено искаше. Никога пред хората не бих признала слабостта ти, но вярвай ми, готова съм да се изправя срещу всичко и всички, така както се изправи ти някога заради мен. Дължа ти много... Дължа ти себе си. Благодаря ти, че направи толкова за мен и че въпреки глупавия ми инат, никога не спря да се опитваш да отвориш широко затворените ми очи. Благодаря ти за красивите думи, подарени ми някога и за чувството да имам и да нямам. Благодаря ти, че се появи в живота ми, защото въпреки моментите на взаимна болка, благодарение на теб изпитах истинското щастие. Аз все още имам нужда от теб, но и вече съм достатъчно силна, за да ти дам и аз моето рамо... Би ли ми позволил да бъда твоя опора?! Би ли ми дал шанса да ти подаря подкрепата и разбирането си, би ли ми позволил да те обичам без да се чувствам виновна... Би ли бил за мен всичко, което беше преди, макар и да нямам право на това?! Би ли ми простил всички болки и отровни думи, би ли ме дарил със съветите си?! И дори никога да не го направиш и дори никога да не поискаш приятелството ми и да ми позволиш да бъда толкова близо до теб, колко бях някога, вярвай ми, аз никога не бих те оставила сам. И ако някога просто вече ме няма, но изпиташ нужда от мен, просто погледни зад ъгъла... Ще бъда там... и просто ще те наблюдавам... За да бъда сигурна, че моето слънце още грее, топли и се умихва, а ореолът на моят ангел не е пожълтял от времето...