АГОНИЯ
Събуждам се с тежест в главата. Зората сивее пред очите ми. Слънцето се търкулва като кална футболна топка по мрачното небе. Светлината му е мътна и има черен оттенък. Отварям прозореца и чувам шума на морето. Раковините, осеяли тъмното му дъно, надуват своите рогове. Писъкът им се смесва със свистящия дъх на настръхналия вятър. По плажа са пръснати телата на безброй мъртви чайки. Всеки миг ще долетят лешоядите, за да изпият тяхната сивота. В краката ми се гърчат безлики медузи, наказани от морето за неизвестно престъпление. Листата на дърветата са изчезнали и голата паяжина на клоните оплита морето в лепкавата си мрежа. Скалите са по-черни от най-черната нощ – напомнят за надгробни камъни. Обхваща ме ужас. Опитвам се да избягам от този плаж, но краката ми затъват в чернотата на пясъка, а морето с рев ми прегражда пътя назад. Хиляди изцъклени черни птичи очи се взират в лицето ми и хиляди клюнове са все още отворени от неизлезлия предсмъртен вик. Аз съм сама сред мъртвите птици. ...