Как ли може да изглежда чувството, което те кара да изчезнеш - на място, където никой не те търси, никой не те и намира. Място, което е твоят другар за известно време, а ти самият през това време си мислиш с колко хубави неща е изпълнен живота, и колко сложен става той заради тези неща… в крайна сметка няма нещо лесно на този свят, нали? А и дори да има, то минава покрай теб така, сякаш изобщо не е минавало, толкова бързо, сякаш нежен вятър повява. А може би е хубаво човек да посещава понякога това място - прилично на тъмна гора, без звук, без много цвят, но спокоен, какъвто нашият свят не може да е. Където погледнеш - оголени дървета, извиващи се от движенията  на незабележимият вятър. Небето - мрачно, черно-сиво, но успокояващо. То все пак е щастливо - не е чуло и дума от хорските лошотии. Но дали само си мисли, че е щастливо - все пак то не е виждало любовта, но… както и да е. Земята - покрита със самотни цветя, които ти говорят - и на теб това ти харесва, защото те разбират, разбираш ги и ти.  Морето - вечната вечност - опиташ ли се да я разгадаеш, тя те поглъща и си спокоен, може би сигурен, че има кой да те приюти.  Пясъкът на плажа - толкова чист, толкова ситен, толкова мек. Легнеш ли, чувстваш се като в царско легло - не, дори е и по-приятно, и ти го знаеш, защото си го почувствал. Ставаш, обръщаш се, виждаш стъпала - толкова високи и толкова необятни. Изкачваш се по тях, търсиш им края, но те стават все повече и повече. И чуваш нежен глас, шепнещ в ухото ти приспивна песен. Толкова е нереално, толкова красиво - и ти отново знаеш, защото си го почувствал. Но изведнъж се спъваш и падаш - но не усещаш болка. Странно, нали? Сякаш тези стълби изчезват, защото знаят, че ще те наранят, а не го искат. Вятърът те носи леко, докато не усетиш онази лека земя, където е безопасно. Вървиш, вървиш и виждаш птиците да летят. Да, мрачно е, но на тях това не им пречи да са щастливи. Поздравяват те, помахваш им с ръка в отговор, и продължаваш да вървиш. Вървиш, вървиш, без да усещаш онази умора. Изведнъж стигаш до края на висока скала. Пристъпваш леко, поглеждаш надолу - и виждаш безкрайността. Не, не мислиш да скачаш, защото този свят ти харесва. Досега не си го виждал, но и не искаш да спираш да го виждаш. Стоиш в недоумение за кратко и се връщаш назад - там, където вече ти хареса.  Всичко те приветства отново - и морето, и цветята, и пясъкът, и дърветата. Усмихваш им се леко и изведнъж чувстваш нужда от сън. Лягаш на познатия вече нежен пясък и бавно затваряш очи.
           Мислиш си „Колко е хубаво да съм тук. Никога не е било толкова нереално, а същевременно и толкова истинско, толкова красиво! Искам да остана тук.”  Но изведнъж отваряш очи и се сблъскваш с така познатата досадница, наречена реалност. Тя ти казва с насмешка  „Това беше илюзия, а илюзиите не съществуват”. Усещаш как крехка сълза се стича по тъжното ти лице - ядосваш се на реалността, с каква цел те дразни тя? Но не - ти знаеш, че тя не е права и силно вярваш, че онзи свят пак ще се върне. Защо ли? Защото той те заобича, защото те чувства като най-близкото същество във онзи иначе малък, тих, но щастлив и спокоен.