Как ли може да изглежда чувството, което те кара да изчезнеш - на място, където никой не те търси, никой не те и намира. Място, което е твоят другар за известно време, а ти самият през това време си мислиш с колко хубави неща е изпълнен живота, и колко сложен става той заради тези неща… в крайна сметка няма нещо лесно на този свят, нали? А и дори да има, то минава покрай теб така, сякаш изобщо не е минавало, толкова бързо, сякаш нежен вятър повява. А може би е хубаво човек да посещава понякога това място - прилично на тъмна гора, без звук, без много цвят, но спокоен, какъвто нашият свят не може да е. Където погледнеш - оголени дървета, извиващи се от движенията на незабележимият вятър. Небето - мрачно, черно-сиво, но успокояващо. То все пак е щастливо - не е чуло и дума от хорските лошотии. Но дали само си мисли, че е щастливо - все пак то не е виждало любовта, но… както и да е. Земята - покрита със самотни цветя, които ти говорят - и на теб това ти харесва, защото те разбират, разбира ...