Завлече ме... Опитах се да се дръпна и така раздра ръката ми до кръв... Задържа ме. Започнах да се задъхвам, а сълзите ми бяха готови да се проронят. Замръзнали от леденият вятър, над нас се поклащаха, побелели, тополите. И твоите вежди бяха бели, а под тях зелените очи ме гледаха с най-заскреженият поглед на света. Няма по-студена виелица от погледа на отмъщаващите ти очи. Пронизва ме като нажежен ръжен, драска по стъклото на съзнанието ми и накрая то се срива под натиска. Караш ме да се чувствам малка и нищожна там, под тополите. И топлата кръв от ръката ми прокапа по пролетният сняг. После видях лицето ти като нарисувано на сантиметри от моето. Толкова близо, че усетих как поддавам за пореден път и искам да допра устни до този отчайващо истински спомен. После топлината на устните ме зашемети като удар от струя топла вода под душа след като си тичал в леденостудена пустош и си бил бос... Целуна ме, за да ми докажеш, че не ти пука. А аз, разбита, с последни сили отстъпих крачка назад и осъзнах, че отдавна си ме пуснал и се отдалечаваш от мен без намек за обръщане назад, без милост или жал към моето рухване на земята. Ръцете ми кървят, очите ми, сърцето ми са празни като вятъра, който сега хапе устните ми вместо теб...