Завлече ме... Опитах се да се дръпна и така раздра ръката ми до кръв... Задържа ме. Започнах да се задъхвам, а сълзите ми бяха готови да се проронят. Замръзнали от леденият вятър, над нас се поклащаха, побелели, тополите. И твоите вежди бяха бели, а под тях зелените очи ме гледаха с най-заскреженият поглед на света. Няма по-студена виелица от погледа на отмъщаващите ти очи. Пронизва ме като нажежен ръжен, драска по стъклото на съзнанието ми и накрая то се срива под натиска. Караш ме да се чувствам малка и нищожна там, под тополите. И топлата кръв от ръката ми прокапа по пролетният сняг. После видях лицето ти като нарисувано на сантиметри от моето. Толкова близо, че усетих как поддавам за пореден път и искам да допра устни до този отчайващо истински спомен. После топлината на устните ме зашемети като удар от струя топла вода под душа след като си тичал в леденостудена пустош и си бил бос... Целуна ме, за да ми докажеш, че не ти пука. А аз, разбита, с последни сили отстъпих крачка назад ...