Безследно изчезнал

            Приел съм това хоби от баща ми. Той обичаше в свободното си време да се занимава с градинарство и лозарство. Градината му беше на двайсетина километра от Бургас, където ходеше почти всеки ден, а унаследеното от дядо ми лозе го чакаше някъде в Странджата и баща ми не го оставяше да запустее.

            Въпреки характера на работата ми, която беше свързана с периодически премествания от един в друг гарнизон, аз винаги намирах повод и място, където да практикувам градинарските си умения. Неусетно годините се изнизаха. Бях офицер от военната авиация, после работещ пенсионер в кабелни телевизии и на 65 годишна възраст реших да остана в ролята на „чист” пенсионер. В крайна сметка в живота има време за образоване, време за работа и време за пенсионерски дела. Дали ще е разговорката и дременето по кафенетата, пенсионерските клубове, или градските паркове, или агрозаниманията е вече въпрос на личен избор. Разбира се, не на последно място е и общуването с внуците, ако има нужда от дядовата помощ.

             Не съм от хората, които могат да се задоволят с кафеената атмосфера. Предпочитам общуването с природата, и както вече споменах заниманията с градинарство и лозарство, отколкото гълчавата на обществения живот. И ето, че случаят ми даде отново шанс. Още преди да прекратя активната си трудова дейност, един приятел ми помогна да реализирам познатото ми хоби, като ми намери едно изоставено място, близо до онова, което баща ми имаше приживе. След смъртта му майка ми го беше продала, докато аз служех в друг гарнизон, далече от Бургас. Собственичката   заминаваше да работи в чужбина и с удоволствие ми го даде да го работя и поддържам, докато тя реши какво да прави с него.

             Вече имах желаната придобивка. Сега ме чакаше работа. Първо възстанових падналите участъци от оградата, разбира се с подръчни средства. Боядисахме със съпругата ми талашитената лятна къща, която с умилено пренебрежение нарекохме Бараката – Бата Нана. Всъщност това прозвище, адаптирано от мен от една популярна по това време песен, се отнасяше вече за целия район. На избледнялата табелка на входната врата на мястото, написах с черен флумастер – Вила „Бата Нана” Land. Тълкуването беше – Земята на Бата Нана. Просто закачка.

            Последва изрязване на лозето, което беше подивяло. Отпреди шест години беше изоставено. С посредствените си познания по лозарство, от миналите ми занимания се надявах да възстановя лозето. Създадох си и малка зеленчукова градина. Така в това забравено място пролетите се оживиха, летата се напоиха, есените дадоха своя плод, а зимите споделяха покоя на червеното вино. Естествено на лозето му трябваха две години за да се съвземе. После започнах да го попълвам с нови лози и така започнах да изкарвам по стотина литра вино.

             През цялото време на годината си имахме и компанията на десетина скитащи кучета, които бяха хранени от обичащите животите стопани на лозята. През топлите месеци им беше добре, но зимите бяха най-трудното време за тях. Градините почти опустяваха. Когато напролет започвахме да се завръщаме  за работа, гледахме колко от кучетата бяха оцелели. В началото преобладаваха белчовците. Бяха изключително интелигентни бездомници. Постепенно намесата на мъжкари от близките овчарници в геномодификацията, промениха оцветяванията на козината, белите женски изчезнаха, навярно отровени от недоброжелателни хора, и бялото неусетно се загуби. Преобладаваха оцветявания в кафяво-сиво и тук там някое с бели петна. Котилата се появяваха в ранна пролет и късна есен. Тогава наставаше голямо оживление. Малките сладурчета отначало бягаха, щом видеха някой да минава близо до тях. Постепенно привикваха с обстановката и хората и започваха отдалече да ни посрещат в очакване на поредната порция храна, която събирахме вкъщи. Никакви отпадъци от храна не се хвърляха. Всичко се събираше за тях.

             И ето, че една пролет отнякъде се появи добър и контактен Каракачанец. Личеше си, че е било гледано куче, защото търсеше контакт с хората, но винаги спазваше някаква дистанция. Около него имаше достатъчно женско присъствие, заради което беше се появил в този ладшафт. Един ден станах свидетел на изключително нежна сцена между Каракачанеца и една от най-пострадалите в своето скитническо битие женска. Бях я кръстил Ева Браун, понеже беше с кафява козина. В края на зимата беше станала на кожа и кости и бяхме я отписали, но кучешка душа. Съвзе се и оцеля. И ето какво ѝ се случи. Ева лежеше на пътеката край оградата, почти по гръб, с протегнати лапи към ухажора – Каракачанеца и скимтейки на пресекулки, протягаше глава към него. Каракачанецът надвесен над нея, я ближеше по челото, по муцунката с впечатляваща гальовност и нежност. Подпрян на мотиката, аз ги наблюдавах и сякаш в този момент съпреживях магията на тази толкова впечатляваща, човекообразна любов, показана от две скитащи кучета. Като сцена от любовен филм. Той Каракачанеца, тя просто Ева. Незабравима сцена.

            Но, по инициатива на някой от съседите, бяха извикани хора от съответните служби, които изловиха и прибраха част от този клошарски кучешки контингент. Ева беше между тях. Каракачанецът не беше заловен, а беше започнал да налита на кокошките на съседите, които имаха кокошарници, но пускаха пернатите свободно извън дворовете си. В резултат този благонравен хубавец беше отровен.

            Дойде поредната есен. В Бараката се носеше омайващият аромат на джибри. И ето, че из пожълтялата трева изпълзяха поредните малки пухкави сладурчовци. Едното от тях беше изключително красиво. Беше Каракачанче със сиво-черна петниста козина, с бял корем и нашийник, с бяла диадема на челото и с частично бели предни лапи. Отнесената в кучкарника Ева имаше сестра двойница. Бяха като близначки и явно Каракачанецът не беше я подминал, въпреки любовните си откровения с Ева. От време на време им носех по нещо за ядене.

             Веднъж ми се случи много вълнуваща случка. Наближавах до моето място с колата. Забелязах, че на външната полянката  под лозето лежи Мама-кучка с кученцата (не знам защо, тя като че ли остана без име). Когато видя бялата ми „Фиеста”, майката стана и тръгна срещу мен към входната врата на моето лозе. Малчуганите я последваха и когато тя полегна пред вратата, те също налягаха около нея. Аз стигнах до мястото, където паркирам автомобила, а то беше 4-5 метра срещу входната врата. В този момент кучката стана и се отдалечи от малките, а те останаха да лежат и да ме следят с милите си очички. Стигнах до вратата и малчуганите наскачаха и започнаха да се мотаят в краката ми. Обзе ме особено чувство на нежност и в същото време на благодарност към майката. Тя ми се беше доверила, довеждайки и оставяйки дечицата си при мен. Беше ме наблюдавала как едно по едно ги храня, и сега вероятно очакваше същото от мен. Впечатляващо наистина. Може да прозвучи нескромно, но почувствах гордост от самия себе си.

            От всички кученца най-много ме беше впечатлило Каракачанчето. Когато ме видеше, повдигаше муцунката си нагоре и започваше напевно да скимти. Нали беше бебе, а кое бебе не плаче. Влюбих се в него. Реших, че трябва да направя нещо, за да опазя този красавец. Идваше зима и аз реших да го взема вкъщи, до следващата пролет. Уговорих се с колегата, който ми намери мястото, че към март-април на следващата година ще му го дам. Основната ми цел беше това красиво животно да оцелее и го направих. Кръстихме го Шарко и живя в апартамента цяла зима. Редовно го разхождах около блока. Случи се, че падна хубав сняг и Шарко пощуряваше от удоволствие. Скачаше, търкаляше се, ровеше муцуната си в снега и никак не му се прибираше. Но аз настойчиво прилагах правилата за възпитание на младия домашен любимец, а те бяха много прости. Или научаваш кучето да ти изпълнява командите, или ти му слугуваш.

            До края на зимата Шарко порасна, стана хубавец за чудо и приказ. Беше добронравен, като баща си. От очите му ме гледаше сякаш човешка душа. Дойде време да го даваме, но ни беше трудно да се разделим с него. Най-много се възпротиви съпругата ми. Аз се колебаех, бях го обещал на колегата, но накрая се съобразих с желанието на съпругата. Така кучето се озова на вила „Бата Нана”. Пролетта, лятото, есента бяха добри сезони за Шаро. Аз редовно бях по цял ден при него. Вършех си градинската и лозарската работа, а той се въртеше около мен, или се шмугваше някъде из лозето на сянка. Понякога го разхождах по близките баири. Тогава той беше най-щастлив. Бягаше на воля напред-назад покрай мен, като показваше естествената си връзка със заобикалящата го природа. Липсваше само овчарското стадо.

            Не така забавна обаче беше зимата. Тогава Шарко стоеше сам на лозето, вързан със солиден синджир, който се плъзгаше по четири метрова дебела стоманена тел. Аз го навестявах през ден-два, за да му занеса храна. От скука беше изровил няколко дупки в чакълестата пътека, която минаваше покрай лятната къща с нарицателното име Бараката. Реших да го пусна, да ходи свободно из двора и лозето, но при следващото ми посещение го заварих да клечи пред входната врата и да ме чака. Беше прескочил оградата, която не беше ниска, но кучето беше едро и силно и я преодоляваше. Проблемът му беше, че когато трябваше да се върне обратно, улицата беше на по-ниско ниво от двора и той оставаше отвън.

            Беше голямо куче с респектиращ поглед, който можеше да стресне всеки случаен минувач. Познаваха го най-близките съседи, но другите не знаеха, че зад строгия му поглед се крие една добронамерена кучешка душа. Опитах се да огранича движенията му с разни пранги, взаимствани от книгата „Моето куче”, която ни даде наша съседка, но без успех. Бях принуден отново да го вържа за синджира.

            И така се гледахме три години. Зимите започнаха да ми тежат и да ме карат да съжалявам, че не изпълних обещанието си към колегата да му дам кучето още първата пролет. Особено ми тежеше в дъждовно и мразовито време, когато черният път от шосето до лозето ставаше непроходим за автомобили. Случи ми се да рискувам и да затъна в калта, та трябваше да викам да ме теглят. Понякога ходех с автобуса или оставях колата долу на спирката и тръгвах пеша по мокрия и кален баир, който по това време беше и много ветровит. Не на последно място и разходите за издръжката на такова голямо куче натоварваха доста пенсионерския ми бюджет. Разбира се, и през ум не ми минаваше да натиря добрия Шарко. Започнах да мисля как да му намеря друг добър стопанин, с по-добри условия за гледане.

            Колегата, на когото бях го обещал, си беше намерил друго куче и вече имаше две кучета. Предложих го на овчаря, от когото купувахме оборска тор, но той отказа, защото имал два още по-големи стари песа, които можели да сдавят и удушат Шарко.

            Така проблемът остана висящ, докато в един момент решението му се появи неочаквано. Оказа се, че наши стари познати се нуждаеха от такова куче. Имали селска къща с две кучета, но едното от тях било вече много старо и болно.

            Бях много доволен от появилата се възможност, хем да се освободя от грижите и издръжката за Шарко, хем да го уредя в селска къща, а не както беше сега в самотното лозе, при това в компанията на друго куче. Щяхме да имаме възможност да го виждаме от време на време.

             Хората дойдоха да го видят. Харесаха го и се уговорихме през следващата седмица да дойдат да го вземат. Тази отсрочка се оказа фатална. Ходих да го храня още два-три пъти, когато нашите познати се обадиха, че идват да го вземат. Дойдоха с голям джип, с отделено с решетка място за кучето в задната част на автомобила. На багажника имаше вързан дървен палет. До тук всичко добре, но ни очакваше неприятна изненада. Когато влязох в двора, не видях, както обикновено, чакащия ме Шарко. Първо се вторачваше в мен, след което скачаше и се втурваше насреща ми, докато опънатият синджир спираше спонтанния му устрем. Докато вървях, клатеше нетърпеливо глава и махаше с рунтавата си опашка, щом стигнех до него, се изправяше в цял ръст, готов да сложи лапи на гърдите ми. Отдръпвах се малко назад, за да не ме изцапа с дежурния въпрос: „Как си, мойто момче?” и го погалвах по главата, потупвах го по гърба. С малко усилие, поради нетърпеливите му движения, го освобождавах от синджира и той хукваше из двора.

            Този път на пътеката го нямаше. Лъхна ме някакво вътрешно тревожно усещане, но продължих да вървя по пътеката, в очакване да го зърна полегнал някъде по-назад, зад ъгъла на Бараката. Уви, нямаше го. Задната порта беше открехната, а стоманената тел, по която се плъзгаше синджира на кучето, беше отчупена в единия край. Шарко беше изчезнал заедно с нашийника и с веригата.

            Съобщих на познатите си неприятната вест и се пръснахме из лозята да го търсим. Обикаляхме, викахме, свиркахме – без резултат. От Шарко нямаше и следа. Съседите също не бяха го виждали да се разхожда навън. Явно кучето беше взето от някого. Иначе щеше да е наблизо или щеше да клечи  пред входната врата и да ме чака, както се беше случвало по-рано.

            Шарко беше изчезнал безследно.

            Стана ми болно и тъжно. И сега ми е тъжно! Разбира се, че можеше да го откраднат и без да съм мислил да го подарявам на някого. Но мисълта, че исках да се освободя от него, макар и давайки го на по-добро място, при по-добри условия, при наши близки хора и приятели, остана да терзае душата ми.

             Когато мисля за него, винаги се моля, дано да е жив и здрав, дано да е при добри стопани и не дай си боже някой злосторник да го е затрил. Баща му и другите  кучета бяха отровени, заради кокошките, но те бяха гладни, нередовно хранени от този и онзи. А Шарко бях го научил да не закача пернатите, минаваше покрай тях сякаш не ги забелязва.

            Мисля си, че ако все пак е взет от овчари, може би сега, макар и далече от тук, лежи на сянка край някое стадо, изплезил език, дищайки учестено и на пресекулки в лятната жега, като от време на време щраква с голямата си челюст по някоя досадила му край муцуната му муха.

            Понякога, навлизайки в района на лозята, неволно започвам да се оглеждам дали няма да се появи отнякъде любимият ни Шарко. И ето, че една привечер забелязах по пътя да подтичва подобно на него куче. Нещо се обърна в душата ми. Изравних колата с него, спрях и слязох, като започнах да го викам по име. Не последва никаква реакция, освен едно недоверчиво и безразлично поглеждане към мен. Да, приличаше, но не беше той. Явно беше скитащо, негледано куче, с мръсна петниста козина и проскубана изтъняла опашка. Каква лъскава черно-бяла козина и рунтава опашка имаше Шарко.   Не, не беше той. Повиках още няколко пъти по име. Припознатото куче дори не се обърна, беше се отклонило от пътя.  Качих се на колата и бавно потеглих. Погледах още малко след него. Усетих, че ме стяга гърлото. Въздъхнах шумно и продължих по пътя си със заседналия в съзнанието ми въпрос: „Къде ли е…?”