БОХЕМСКА РАПСОДИЯ

     Когато отвъд прозореца сивото, пепеляво, с цвят на оксидирано сребро, небе се пропуква и първият летен лъч оголва прашната стая заедно с наслоената зимна меланхолия, когато сребърната нишка на живака се изкачва, а промяната на светлината, играта и издължаването на сенките правят предметите да изглеждат по-различни, 

     тогава долавям призраците на нещата, които съм започнал и не съм завършил, без да имам желание дори да прибавя нещо повече към тях, тъй като съм разбрал, че в човешкият живот събитията се разполагат в ред, който не е хронологичен и всяка съдба още с раждането е само малка частица от безкрайните възможности, които биха или не биха могли да се осъществят; 

   всъщност намирам се в широко, променливо пространство, променливо в светлината на привидните възможности, в действителност пълно с илюзии, на които противопоставям отвреме-навреме някакво смътно желание за съпротива, или пък мимолетна утеха, че нещата отиват на добро и биха могли да приемат този смисъл, който им давам;

     но и това не върши работа, още повече сега, когато съм се добрал до брега на едно лято, заплашващо отново да начупи дните ми но трошляци, часовете на отломки, да натрупа купчини от похабени копнежи, които късно наесен в някой мъглив ноември ще помета, за да посрещна зимата на чисто, и изправен до прозореца да изчакам едно сиво, зимно утро, разбрал внезапно как красивото става съмнително, смешното – тъжно, или пък да се почувствам като пътник на пуста, междинна гара, застанал като вкаменен между минало, за което не искам да си спомням и един влак, който така и не идва;

       и все пак, в едно ранно лято, като това например, със съвсем мъничко самозаблуда ми се отдава да прескоча зимата и мрака, да си пробия път през мъглявините от настроения и воден от постоянния си копнеж да не бъда никъде, подобно на герой от вечно изплъзващ се сюжет, да закрача из града, и така в движение, да решава накъде ще тръгне животът ми,

       искам да вървя, без да се оглеждам, ще съм доволен ако попадна на кръстопът, на дилема, и трябва да избирам между две или повече възможности, тогава умишлено, бавно, педантично ще потърся онази следа, обещаваща да ме изведе до някаква цел, за да тръгна към нея уверено, без да ме е грижа, че мога да я загубя, ще ме успокоява мисълта, че съм оставил зад себе си други следи, а следователно и други възможности, към които бих могъл да се върна, да поема по техните разклонения и лабиринти, за да мога отново, в движение да усещам разсеяното, загатнато присъствие на живота, който винаги е готов да ме погълне и непрекъснато поставя под съмнение усещането, че съществувам, чувствувайки се като изоставен кораб понесен от теченията на обстоятелствата до момента, когато нова следа, знак или внезапно уловена далечна светлинка издува платната на илюзиите,

        а навън градът е отприщил оня вечерен, сновящ поток от хора, плиснал по стълби, криволичещи улички, булеварди, тук всичко е на мястото си – мостове и площади, фонтани, учреждения, бордеи, градът прилича на голяма, каменна партитура, от която нито една нота не е променена; и все пак сред градската канава, където мотивите постоянно се повтарят, а лицата изглеждат като еднакви, човек трябва продължително да се вгледа, за да хване нюансите, тогава изчезват приликите, сред морето от очи, бръчки и жестове се долавят нови, непознати, дори неочаквани лица, носители на мъка, тревога, страх или нещо подобно,

        защото времето, в което живеем, принуждава хората да опипват контурите на ежедневно изменящата се действителност, търсейки убежища с помощта на нова логика, чиито точки на доказуемост постоянно изчезват в безкрайността, при привидно мъртво затишие на повърхността, когато е още рано и трудно да бъде забравено всичко старо, а новото не се е изявило достатъчно очевидно, тогава се появява това състояние на обърканост, присъща за всяко начало, първата крачка към останалия свят, с неговите вечни ценности, а те, тези ценности, не могат да бъдат въведени така, изведнъж в действителността, защото се градят с десетилетия, всички ние, насочени към тези далечни ценностни пространства, ще преминем през разредения въздух на бездуховността, а тя вече се е плиснала, разляла по улици, витрини и сергии, даден е първият гонг на играта, която стои над всякакви политически религии, играта чиито правила имат една единствена цел – печалбата,

        ала все пак тя, тази игра, макар и още имитационна, е онази сила, която при всяко разпадане на ценностите, колкото и безнадеждно да изглежда, дава тласък, строи основите, реди камъни, но точно в този момент не изпитва нужда от стилистични амбиции, от орнаменти, от грижи за духа, всяко действие е свързано с обединяващия основен замисъл за печалбата, за туй сега духовното се отхвърля по принцип, това пронизва всички проявления на живота, въздухът е изпълнен с рационализъм, цялата логическа машинария  от изводи и доказателства поддържа механизма си в ход без да има нужда от поета, клоуна и музиканта, те са зад борда на този нереален пейзаж, далеч от звъна на монетите, който никога не ги интересува,

        тези хора се движат във вакуум, където нито въздухът достига, нито могат да бъдат чути, те населяващи пространствата, на духовното често търсят самостойност или по-определена яснота по отношение на себе си в кръчмите, стоят зад чашата, за да намерят моментна утеха или някаква моментна увереност, тъй както самотният човек черпи сигурност от присъствието на едно домашно животно

        затова, когато въздухът не ми достига влизам в първата кръчма, поръчвам чаша коняк, отпивам няколко глътки и се мъча с тяхна помощ да погледна на себе си като нещо цялостно, опитвам се да дам точна мярка за силата, благодарение на която съм могъл да съществувам, а след две или три глътки покривам сетивата си с непропусклив закаляващ слой давайки си сметка, че щастливите и нещастните живеят в един свят, без дори да забелязват това, после оставям чашата както винаги недопита и продължавам безцелното реене,

        и чак някъде в полунощ, пресичайки за кой ли път града, изкачвам всички стъпала до твоя дом, звъня, събуждам те, и в тъмната стая продължавам хода на мислите си, приказвам ти за заобикалящата ме бездуховност, за нейните корени, прояви, за пустинния и дъх; снова насам-натам, а ти мълчиш следиш ме с поглед; изслушваш поредната ми безизходица, оплакванията ми, че витая в празното, несъстоятелното, дори не намекваш, че само преди седмица говорих противното: например, че духовните стремежи имат устойчивост, някакъв си смисъл; или гледаш на думите ми просто като на раздяла или стегната форма на преходното, на мимолетното; като на частица от изключителното кризисно и невероятно измерение на живота; може би мълчанието ти идва от вечното ти, неизчерпаемо желание да ми угодиш, стъпвайки по женски нежно върху тънката паяжина на внезапно връхлитащите ме настроения,

        затова млъквам така - в тъмното - с помощта на думите, подредени и съчетани; катастрофата би изглеждала неизбежна, а мълчанието прави нещата по-далечни, неправдоподобни като насън, само не е сън, че ти си тук; и за да се изплъзна от среднощните си прозрения достигам прегръдките ти, миг след това дрехите ни политат в тъмното като прилепи, откривайки необятни територии за ласки и обич; и тогава там, някъде в средата на нощта, когато освободя в утробата ти мъжкото си напрежение, ти ставаш и откриваш из цялата стая дрехите ми подаваш ми ги една по една, оправяш яката ми и при теб както при всяка жена майката наднича от зъбите ти, дори в такава тъмница,

        после ме изпращаш, отново мълчалива, може би и отново недолюбена, нощта се отдръпва, а дните - идващите дни - ме изпълват с тревога, затуй бързам по улиците на спящия град, вървя към къщи уморен, недоизказан, сух, извит като въпросителна, изкачвам стъпалата до празното си жилище, намирам недопушена цигара, завъртвам копчето с любимия си Фреди Меркюри, чийто тембър и вокални арабески винаги са ми давали кураж да живея, после заспивам, там някъде към края на нощта и началото на едно лято,

        оставяйки цигарата недопушена и един разказ отново недописан.

Петър АНГЕЛОВ- ДАРЕВ