Вървя по улицата и срещам само тъжни хора, отчаяни, загрижени... Питам се защо ли е всичкото това нещастие? Явно мъка лежи на сърцата им. Вървя. Продължавам напред. Виждам човек, който рови в кофите за боклук. Казвам си: Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! Защо светът е толкова жестоко устроен? Защо някой живеят в разкош, а други се скитат и ровят в кофите за боклук? Оставам без отговор и продължавам по пътя си, с надеждата да срещна поне един весел човек, който да ме зареди с малко положителна енергия. Но става точно обратното. Отсреща ми стои човек в инвалидна количка! И пак се запитвам защо има толкова мъка по тоя свят? Защо животът е толкова несправедлив? Какво лошо е направил този човек, че съдбата да му изиграе този жесток номер? И пак оставам без отговор на въпросите, които ме вълнуват. Смело продължавам напред, но пак се сблъсквам с мъката. Какво да видят очите ми!?! Малко детенце - мръсно, с изпокъсани дрехи, което проси! То пък, горкичкото, какво е видяло още от живота, какво е сторило, че сега така страда и проси, вместо да си играе с децата в близкия квартал!
Ето, стигнах си до вкъщи! Надеждата ми е само една - за миг да забравя мъката на всички хора, които срещнах по пътя си. Лягам на леглото си, пускам телевизора и отново всичко се повтаря! Сега пък дом за сираци. Дом, събрал мъката на хиляди деца. Деца, останали по една или друга причина без родители! Беззащитни деца, разбрали още от сега що е мъка. Но стига вече с тия дечица, че сърцето ми се къса от тази мъка, Боже! Превключвам на друга програма. Там пък върви съобщение за едно момченце, което спешно се нуждае от трансплантация. Боже, колко мъка има по този свят, Боже! Изключвам телевизора и се опитвам да заспя, но всичката тази мъка натрупала се в сърцето ми не ми дава и минутка покой! Хиляди въпроси се въртят в главата ми. И главното до което стигам всеки път е това, че най-добрите, най-невинните хора, най-много страдат. Така както в разказа на Йордан Йовков “По жицата” – по жетва се навила змия върху гърдите на Нонка. Най-кроткото и най-милото момиче. Така е и в реалния живот - все най- кротките, най-милите и добри хора страдат! И какво им остава, освен да се надяват, че бялата лястовичка наистина съществува и мъките ще изчезнат.
Човечеството е уморено от много неща: от страдания и възторзи, от открития и мъдрости, от победи и поражения. Никога няма да се умори само от три неща - да вярва, да се надява и да обича! Аз винаги съм се стремяла именно към тези три неща - да вярвам, да се надявам и да обичам! И ще продължавам да вярвам и да се надявам, че все по-малко мъка ще има по света. И може би ключът към всичко това е обичта! И както Йовков е казал: “С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.” Затова нека се обичаме.
© Мая All rights reserved.
Но ако затворим очите си за нея, ще приличаме на щрауси.
Това не е в природата ни. Много ми хареса. Особено
Никога няма да се умори само от три неща - да вярва, да се надява и да обича!