Бях... Аз не съм..., а БЯХ! Минало! Бях щастлива, бях усмихната, бях красива и
обичана .... , но бях и лъгана. А сега не съм! Бях знаеща и можеща, бях вярваща
и търсеща, но вече не! Бях дъщеря, сестра, приятелка, любима , но и това вече е
само спомен. Бях силна , непоклатима, знаех какво мога и искам, знаех кого ....
А сега незнам дали съм жива въобще... единственото , което знам е , че не
съм!Мечтаех и сбъдвах мечти - и своите и на другите! Постигах , владеех,
създавах, а сега съзнанието ми е заспало, душата погребана, сърцето изтръгнато и
захвърлeно. Знаех какво мога и искам, и как да го имам, а сега нямам нищо...
Освен себе си (тоест същото). Кога загубих посоката? Кога загубих целите,
мечтите, идеалите... приятелите, семейството, любимия човек... кога захвърлих
принципите си , продадох душата си , потъпках сърцето си и сърцата на другите?
Кога загубих смелостта си да кажа колко много държа на някого, да призная, че
това което отричах до вчера , днес ме владее като най-силната стихия и доубива
малкото останало непокътнато в мен! Защо казах никога, за да ми се случи
ли?!Кога изстинах към красивото, нежното, истинското?... Кога бях и защо сега не
съм!? Ужасно е да имаш толкова много въпроси без отговор, толкова много - малко!
И единственото което е останало в теб, да е спомен за това какво си бил, а вече
не си ... А последната надежда за спасението ти е нещо от което си се отказал
преди да го срешнеш, почувстваш, изживееш... Остава единствено да страдаш
спомняйки си от какво , малко по малко си се отказвал, кого си забравил и
изоставил, кого си наранил и убидил, кого си обичал! Защото сега, когато е само
спомен , ти знаеш, усещаш с цялото си същество, че си сгрешил... не веднъж, не
два пъти...  че твоето днес и утре е нищо... празнота и самосъжаление... че
заслужаваш нищото, което имаш и сам си създал... Рушейки! Ужасно е! Всичко е
само болка...от грешки, предтелства, думи и истини, които са били твои създания,
които са убивали чувства, приятелства, мечти и посоки... Болка, изгаряща,
зловеща болка; безумна; жестока...не искам никога така да ме боли ! Отново !
Разбираш колко малко ти стига , за да си пак ти- едно забранено докосване до
един измислен, отхвърлен от теб самия свят... Разбираш , че всичко е загубено и
маските са излишни, защото ти самият си вече само една маска... Чувстваш, че ти
нямаш чувста вече... всичко е - нищо и нямам... Остава да чакаш ... възмездие от
другите, от наранените от теб ,от изоставените ,излъганите ,подведените
,разочарованите .... Сега може да кажеш, че си бил обичан , когато толкова много
пъти не си вярвал и си крещял отричайки го, но няма кой да те чуе ... Сега можеш
да кажеш , че си бил грешен, но за разкаяние е късно. Сега знаеш , че си бил
разбиран и съчувстван, когато винаги си го отказвал до го признаеш... Сега можеш
да мълчиш, да изслушваш, да чакаш... Можеш да рискуваш, да направиш немислимото
за теб, което вече е всичко...и нищо, защото е отминал момента! Знаеш и че си
могъл да бъдеш нещо, някой, но си се предал на апатията и безверието...Чакаш
края на това , което някой наричат живот, а за теб е просто съществуване ...
Студ пронизва разума ти , когато разбираш, че отново си нищо, когато дори и края
ти не е следствие от теб ... защото и за него нямаш смелост. Знаеш, че всичко,
всякога, някъде свършва...но не сега. До края , който е мъчително далеч в
неизвестното, ти остава единствено разума - да превърта наново лентата на
миналия ти живот, който захвърли с лека ръка ... Остават спомените да тежат като
камъни на съвеста ти ... а думите ти , ножове срещу теб самия, да пронизват
съществото ти... И всеки божи ден до края спомените да ти показват това, което
не можеш да бъдеш... Защото втори шанс нямаш... Не го заслужаваш ! Вярно е - бях
и наранявана и обиждана, и лъгана, и разигравана... плаках много... Но какво от
това ... поне тогава БЯХ, а сега не съм !