Тя се "прави", но това е само израз, който да заличи други по-банални, като "създаване" и "изживяване" - това са съвсем други неща. В такъв случай неизменно непредвидима, изключителна, стремяща се да избегне случайността, от която е породена (ако е трайна), или да се позове, в крайна сметка на нея (ако е нетрайна - неволно изпуснат вопъл от банално-нараненото сърце, изживяващо се като единствена причина за изгревите и залезите, и за въздуха, който дишаме), накратко- съдейки за причините по нейните последствия, лишена от качества като добро и зло, лъжа и истина, така необходими за философията, религията и другите изкуства, от какво всъщност зависи поезията?...
Известен наш поет беше възкликнал: "Не, сега не е време за поезия...". Но нали именно железният век направи него и много други - Поети, "хора на новото време", улавяйки мелодията на "морето и машините, и трюмовете, пълни с лепкав мрак..." И той щеше да спре до там, и може би да остане жив до скоро, но носеше в сърцето си "див копнеж", вяра, "бронирана здраво в гърдите" и великодушния, топъл и съчувствен поглед към "неизвестните хорица от фабрики и канцеларии". Историята, разбира се, я пишеха и пренаписваха други, както и днес. За поетите място в историята няма. Те живеят в четвъртото измерение, в живота – такъв, какъвто е, първичен, див, все още недеформиран от думите, предназначени да го описват и архивират... Като Божи наместници на земята, мисията им е да я облагородят, да накарат същите тези "неизвестни хорица" да видят, че красотата е възможна във всяко време и на всяко място, стига да умееш да я забележиш и да я впишеш в дневния си ред.
Някои казват, че и сега не е време за поезия. За четящия преди заспиване сигурно е така, но поезията никога не е претендирала за широка гласност дори и във времена, когато беше "култура на масите". Поезията никога няма да си отиде от нас, защото тя е преди всичко универсална чувственост, внезапна тишина на място, където вилнее бурята на празнословието и надвикването; онзи особен поглед, раздвоен между публичност и съкровеност, който, в крайна сметка, изважда на бял свят повече факти за времето, личността и народопсихологията, отколкото историята, тъй като не може да се пренапише, да си вземе назаем сюжет или герой.
Претенциите на школите, желанието да наложим рамки или дори да създадем творец са пълна нелепост. Всяко класиране унищожава творчеството и го подлага на изкуствена забрава, тъй като творецът принадлежи единствено и само на своя характер, дарба склонности, избор и отказ. Ако рядко сме единодушни за написаното, то е защото тук не може да се установи зависимост като при кръвните групи и издигнатият над елементарното ниво на ежедневната разговорка най-добре знае, че в изкуството няма нито универсален дарител, нито универсален получател, а само абсолютна красота и истина.