DE NOBIS IPSIS SILEMUS
(заради себе си да замълчим)
О, разбери, че ти си вик,
Превърнат във мълчание!
Иван Пейчев
Дойде през нощта, тъй както и си отиде през нощта. Какъв беше този неведом копнеж по морето, който постоянно идваше и си отиваше. В неяснотата предхождаща заспиването, преди потъването в бездната, наречена сън, ми се случваше да се усмихна, представяйки си, че стоя на брега и вълните кротко докосват нозете ми.
Постоянно съм живял с усещането, че нещо ми липсва. Тази липса бе съществувала винаги. Дали морето се бе превърнало за мен в една метафора на самотността, или предизвикваше в мен състояние на транс, полусън, когато тялото и душата се отпускат в безтегловност пред мащабите на необятното.
Никога не съм смогвал да се отърся от първичното си учудване пред света – учудване и въпроси, които нямат отговор. За да живеем пълнокръвно, се нуждаем от нещо силно, прекрасно и съвършено, което да запълни празнотата в нашето сърце. Младостта постоянно пътува към въображаеми хоризонти ...