DE NOBIS IPSIS SILEMUS

(заради себе си да замълчим) 

 О, разбери, че ти си вик,

 Превърнат във мълчание!

 Иван Пейчев

          Дойде през нощта, тъй както и си отиде през нощта. Какъв беше този неведом копнеж по морето, който постоянно идваше и си отиваше. В неяснотата предхождаща заспиването, преди потъването в бездната, наречена сън, ми се случваше да се усмихна, представяйки си, че стоя на брега и вълните кротко докосват нозете ми.

          Постоянно съм живял с усещането, че нещо ми липсва. Тази липса бе съществувала винаги. Дали морето се бе превърнало за мен в една метафора на самотността, или предизвикваше в мен състояние на транс, полусън, когато тялото и душата се отпускат в безтегловност пред мащабите на необятното.

          Никога не съм смогвал да се отърся от първичното си учудване пред света – учудване и въпроси, които нямат отговор. За да живеем пълнокръвно, се нуждаем от нещо силно, прекрасно и съвършено, което да запълни празнотата в нашето сърце. Младостта постоянно пътува към въображаеми хоризонти, често сменя курса и насочва кораба на живота към нови брегове.

          Дълбоко спотаената надежда да намериш отговора на живота, без да познаваш дори самия себе си, е част от очарованието да си млад.

          Младостта това е като да пътуваш със запечатани куфари без никога да узнаеш съдържанието им.

          Ние вървим през годините с усещането, че приближаваме към нашия същински автентичен живот. Никога не си даваме сметка, че по време на това пътуване, ще бъдем застигнати от обстоятелства готови да обезсмислят самото пристигане.

          Времето е легенда и загадка, то има десетки хиляди лица. Пътуваме през него обхванати от възторга на върховното и благородно въодушевление на младостта. Като господари на самия живот – на цялата му сила, красота, нежност и любов. Младостта не познава себе си. Погледът и е насочен към бреговете на бъдещето.

         Но дори и по време на това пътуване забелязвах как романтичното разбиране за живота безапелационно се оспорва от ролите, които реалността натрапва.

Отговорностите на делника накърняват човешката ни и личностна цялост. Ограбват нашата автентичност. Режат къс по къс от достойнството, гордостта и неповторимостта ни на човешки същества.

          Делникът не е изглед или панорама на битието, а една херметизирана тривиалност пред която капитулираме!

          Ние ли живеем за ежедневието или то за нас! Мидата за бисера, или огледалото за отражението. Как да различим танца от танцьора, случайното от неизбежното.

          Но не е само това. До очите и ушите ни постоянно достигат думи и истини, които трябва да моделират нашето светоусещане. Разбира се няма общества без основополагащи повествования, разказвани, повтаряни и изменяни. Формули, текстове, ритуализирани събития, които трябва да ни покажат кое е добро и кое зло, какво е любов, патриотизъм, и какво значи да оставиш диря след себе си…

          С други думи на нас вече ни е казано кое си струва и кое не, какъв е смисълът на живота ни, в какво да вярваме и в какво не! Този обществен дискурс би следвало да представлява нещо като тайна или богатство. Понякога това е така. Но само понякога…

          Но още в младостта забелязвах, че описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Че добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот няма да бъдат дори чути…

          Разбрах, че нищо не е устойчиво, нито постоянно. Няма веднъж завинаги зададени истини, вовеки сътворени, основополагащи и съзидателни ценности.

          Езикът се превръща в инструмент за създаване на едно фалшиво битие. В игра, утопия и ужас… Трябва ли да преекспонираме, повтаряме и припяваваме фалшивото, посредственото, да се превърнем в беквокалисти на общоприетото лукавство, чийто инструмент са били думите. Тук изразът DE NOBIS IPSIS SILEMUS (заради себе си да замълчим), е по-подходящ от целия патос, неточност и лицемерие, вплетени в езика.

         В необятната игра на егото езикът създава една възможност да подменим истинското си битие с измислено. А това означава да се отдалечим от самите себе си!

         Може би оттам идва моят копнеж по морето. Застанал сам притихнал на брега, пред синята необятност, сякаш избягвам клопките на раздвоеността. Думите и понятията изчезват пред една автентичност, която не е отражение на нищо. Освен сама на себе си. Часовете мълчание пред синия хоризонт не ме препращат към нищо друго. Освен към самия мен…

          Само в мълчанието мога да съхраня себе си. Да отделя бисера от мидата. Бисерите се образуват от отлагането на седефено вещество, което покрива попадналата в мидата песъчинка, и това е една защитна реакция срещу попаднали между черупката и мантията чужди тела: дребните незначителни отломки на еднообразното ежедневие, органичните съсиреци на съмнителни правила, принципи и мнения, микроскопичните паразити на думите, прикриващи всички прояви на егото…

          Мантията образува един център, създава бисера в мидата и не допуска повече външни тела и влияния…

При цялата мизерия на човешките дела и чувства може би точно бисерът в духовното поле на всеки е единственият ориентир в съществуванието.

          Да запазиш дарбата да формулираш правилното съждение, като непрекъснато браниш територията на егото е стар похват. Древен като дъжда.

         Да балансираш между логичното и разумното, да спазваш законите на една формална логика и да манипулираш другите, е заложено в културния код на всяко общество.

         Бисерът в мидата съществува извън всякакъв културен код. Веднъж създаден, той не допуска чужди тела и влияния.

          Да намериш центъра в себе си не означава да си изграждаш една мисловна картина от принципи и да се опитваш да напъхваш в нея света. Да възприемаш съществуванието на равнището на индивидуалния си дух без никакви външни влияния, е единствения начин да се съхраниш като автономно човешко същество.

          Виждали ли сте хора, които разнасят цял живот принципите си като кокал в зъбите на куче… Само да се опитате да изтръгнете принципите им и ще попаднете между зъбите им… Ще ви разкъсат в името на истината… И от свое собствено име… Второто просто така, за удоволствие… Думите, понятията, постоянно летят към нас като хартиени топчета, хвърлени от театъра на нашия живот. Ние ги разгъваме, анализираме, тълкуваме, мислейки си, че проникваме в същността на нещата… Сякаш търсим облекчение, сякаш не искаме да ставаме длъжници на абсолютното… Често те изграждат у нас погрешното впечатление, че променят или надскачат живота, докато в действителност не правят нищо, освен да се докосват до неговата скрита същност… Те поддържат жива в нас една прастара и съблазнителна мечта, че в основата на това да сме тук лежи някакъв дълбок, непонятен за нас смисъл…

          Когато приседна тихо до морето, долавям тайнствения поток на съществуванието. Голямото водно пространство винаги предразполага към мълчание…

          Морето е душевно състояние…

          Необятността е в нас… Тя има отношение към разгръщането на съществото, потиснато от живота, сковано от предпазливостта, и което в усамотението си отново се разгръща в необятното… Може би затова морето пристига в сънищата ми, прониква в мен като музика, като копнеж, като болка, като дълбоко спотаена и никога несподелена радост… Сякаш събира като във фокус всичките ми чувства, душевни състояния или дълбоко скритото ми отчаяние…

          Това е автентично състояние. То не се съизмерва с никого и с нищо. Не ми е натрапено отвън. Не е подвластно на никаква ценностна система. Съществува отвъд думи, словосъчетания, сентенции, крилати фрази. Това е гласът в себе си. А не нечий друг глас…

          Думите не са нещото чрез което ще доловим чудото на битието… Много често те са материал в стратегията на „аза”, в опитите му да маскира себе си. Вслушайте се в думите на хората и още по-ясно ще видите най-различните костюми, които шият на истината, морала, любовта политиката, историята…

          Старата максима: кажи ми откъде идваш, за да ти кажа защо говориш така, изглежда ще бъде валидна, докато има човешки същества…

          Хората непрестанно героизират и идеализират собственото си минало, детството си, придават на събитията и тяхното собствено място в тях една светлина, красота, каквато биха искали да е имало… Линиите на действителното и недействителното постоянно се преплитат през оптиката на егото… Езикът изпреварва мисълта, огрява със странна светлина постъпките ни, става по-силен от действията ни, по-бурен от любовта ни…

          Думите се превръщат в убежище на „аза”, предпазват го от вероятността да бъде осветен и разпознат…

          В произволния театър на думите, на сцената на нашето общуване, полуистините се появяват маскирани като загриженост, хуманни каузи или състрадание. Волята за истина никога не е по-голяма от стремежа да запазим непокътнато егото. Страхуваме се дори да го одраскаме… Затова ставаме лесна плячка за опонентите си. Те също действат на същия принцип и истината издъхва някъде между две изречения…

          Хората не само живеят в отделни реалности. Те си изграждат мисловни сюжети. Всички знаем кои персонажи изпълняват ролите на достойните, честните, тези със свръхестествена нравственост…

          Почти винаги ние сме жертвите на злото. Нашите качества не са оценени, някой се е отнесъл зле с нас.. Предадени сме…

Да поддържаш химерата в себе си е начин да укрепваш чрез бляна и делириума силите на невъзможното…

          Живеейки в измислените си реалности, ние прекосяваме живота и умираме като герои в собствения си сюжет. Без да доловим нашата необятност и простата стихия на живота… Всъщност тези сюжети и преди са били привидни и мъртви. Защото в самата си природа съществуването е безсюжетно… Може би в последните си часове разбираме това…

          Езикът изпреварва мисълта, превръща се в жизнеутвърждаващо самохвалство на волята, възвеличител на силата. Сякаш без това преувеличение животът не може да се развива… Човек се превръща в един говорещ блян, живее в свят от отгласи и отзвуци, играе свой пърформанс известно време, после се спуска по спиралата на собствените си разочарования…

          Хипертрофията на бляна започва тогава, когато дълбоко осъзнаем постоянната променливост на живота. Когато погледнем назад към вечния куп вехтории на отминали вече представи и въображения. Когато разберем, че старата поговорка: ”Който грабне яйцето, ще грабне и кокошката” не може да обхване битието ни. Защото дори и когато сме си мислели, че сме грабнали яйцето, ръцете ни са били празни…

          Може би там, зад огромното гробище на думите, които никога не са успявали да назоват или проникнат в нещата, се намира автентичният ни живот. Дори когато използваме красивите и поетични арабески на изящното слово, когато поднасяме на любимия вечността полепнала по устните ни, дори тогава ние стъпваме по клавиатурата на нашите копнежи… Едва след време разбираме, че цялата партитура е била плод на нашите представи…

          Животът, това е едно пристигане и едно отпътуване… Между тези две гари човек се опитва да прави едно или друго и така притъпява трагизма на живота, спасява се от дълбините на въпросите, които носи скрити в себе си… Но бягството от реалността и непризнаването и в нейното екзистенциално звучене не води до духовно освобождение…

          Има един екзстаз на думите, едно безумно влечение да описваме и артикулираме нещата създавайки един фиктивен живот, зад който се крият истинските ни страхове…

         Тържественото винаги е било неистинско…

         Безпределното желание на човек за себеутвърждаване постоянно го тласка към съмнителни каузи, доктрини, политики, които постоянно превъзнася, за да утвърди самия себе си…

          Когато тихо напусна театъра на думите ще срещна собствената си необятност. Ще приседна до морския бряг. Ще се докосна до безкрайното. Ще се почувствам цялостен. Ще знам че няма нищо, което да преодолявам. Че съм всичко, което мога да бъда… Ще разтворя скритото си отчаяние в необятността… Всеки носи в себе си едно скрито отчаяние… То е зад завесата, далеч отвъд материята на езика… Ние можем да бъдем деца сами на себе си… Да усетим собствената си невинност и тази на другите… Да доловим, че всичко което е живо е свято… Да се докоснем до трагизма на тези които обичаме…

          Мисля, че любовта е и това – да усетиш трагизма на другия…

          Каквото и да мислим за себе си, каквото и да мислят за нас, ние сме едно безмълвно обещание за любов към другите… Любов, която би могла да бъде единственото ни оправдание да бъдем на тази грешна земя…

          Обичам ви! Това е единственият сигнал, който мога да дам като потвърждение, че съм бил тук… На тази Земя… Така искам да усетите моя трагизъм, а също така и вашия собствен… Между моя трагизъм и вашия се намира онзи екзистенциален мост, който донякъде може да оправдае съществуването ни…

          Любовта е този мост… Друг няма… Всичко останало идва от патологията на егото… А то не съществува. Това разбираме когато се освободим от собствените си демони… Малко преди да изпуснем последното си дихание… А тогава е късно… Пристигането ни и отпътуването ни е съпроводено с болка…

          Нека поне отпътуването ни премине под делириума на любовта… Всичко останало не е, и никога не може да бъде избор в тайнствения код на съществуването… Без докосването до другия, без дълбокото чувство за разпознаване и силно душевно съпричастие бъдещето обезлюдява… Превръща се в пустиня. Да приемеш другия, като запазиш собствената си трансцедентност, означава да си разбрал, че любовта не е контекст нито поведение с победи, загуби и разочарования…

          Да приемеш някого е по-важно от това да го одобряваш…

          Ние не притежаваме нищо… Най-малкото можем да притежаваме когото и да е било… Обичта ни е една незащитена, креативна сила, заличени граници, свързаност, чрез която долавяме собствените си измерения… Любовта е сън, който никога не трябва да свършва… Можеш ли да притежаваш нещо в съня…

         Нашето съществуване е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

          Без да усещам с порите си онази тиха, беззвучна и леконога взаимност на тези, които ме обичат, как бих усетил диханието на света… Как бих доловил собствената си светлина преди да угасна в безименната непонятност на времето…

          Защото нашият живот, нашата любов и смърт се намират извън всякакъв език… Те са недостижими за езика… Те пулсират в най-притаените и дълбоки бездни на сърцата ни… Там живеят нашите безсловесни страхове, молитви, упования през които крачим, за да достигнем бреговете на утехата… Тази неизразима потребност от утеха, която да оправдае съществуването ни преди да направим крачката към онази далечна неведомост, която ще сложи край на съня наречен живот. А когато си отиде сънят, отива си и сънуващият…

          Думите никога няма да надскочат реалността. Никога няма да могат да опишат един живот. Една любов. Една молитва… Те не могат да ни дадат утехата, че всичко което е ставало с нас не е било напразно…

          За да почувстваш необятното, свещеното, трябва да емигрираш от света на думите…

          Необятното не дава утеха…

          То носи само смирение…

         Може би точно когато се спасим от думите и се заселим в смирението, ще усетим истината за себе си… Истината за другите… Ще усетим живота, любовта и смъртта си като контрапункт на преходността… Та имаме ли някакъв друг избор.

         Продължавам да сънувам морето… Не спирам да копнея за мълчаливите разходки край брега… Когато хладните, лениво-сънни вълни докосват уморените ми нозе… Когато древният вопъл на ранобудните гларуси заглъхва в безкрайното синьо на морето…

         Тогава се чувствам неизразимо смирен, тих и малък… Но не и толкова, че да не запазя в себе си една дълбоко скрита молитва, една малка песъчинка надежда, че е имало някакъв смисъл да се появя на тази земя…

          И че всичко, което е ставало с мен, не е било съвсем напразно…

Петър Ангелов - ДАРЕВ