Какво остава след нас, къде отиваме, откъде се връщаме, нима всичко не е просто някакъв адски смешен кръговрат и кое му е най-смешното на тоя кръговрат, нима не сме самите ние? Пак започнах с въпросите, а стане ли така, няма и не мога да се спра… И все пак има невероятни обрати, има неочаквани моменти, има го чувството за някакво странно съдбовно повторение… има го края…и след него мълчание… Един ден всеки от нас се превръща в познат лик от избеляла стара семейна снимка, и какво от това?! Неизбежно е, но в нас е шансът, всеки сам определя мястото си в семейния портрет. Важно е присъствието ти да не остане само запечатано на хартия, а и отпечатано в сърцата на близките ти, защото хартията избелява, но не и обичта в сърцата на хората… Какво повече може да иска човек, освен да бъде обичан и след като него самия го няма, но какво ли значение може да има това, ако обичта не е показана приживе. В крайна сметка за това живеем, за да ни обичат, за това копнеем цял живот -да спечелим нечия любо ...