Какво остава след нас, къде отиваме, откъде се връщаме, нима всичко не е просто някакъв адски смешен кръговрат и кое му е най-смешното на тоя кръговрат, нима не  сме самите ние? Пак започнах с въпросите, а стане ли така, няма и не мога да се спра… И все пак има невероятни обрати, има неочаквани моменти, има го чувството за някакво странно съдбовно повторение… има го края…и след него мълчание… Един ден всеки от нас се превръща в познат лик от избеляла стара семейна снимка, и какво от това?! Неизбежно е, но в нас е шансът, всеки сам определя мястото си в семейния портрет. Важно е присъствието ти да не остане само запечатано на хартия, а и отпечатано в сърцата на близките ти, защото хартията избелява, но не и обичта в сърцата на хората… Какво повече може да иска човек, освен да бъде обичан и след като него самия го няма, но какво ли значение може да има това, ако обичта не е показана приживе. В крайна сметка за това живеем, за да ни обичат, за това копнеем цял живот -да спечелим нечия любов и да не я изгубим, разбира се.Чудя се дали в последните си дни наистина живота ти минава като на кино лента, както е във филмите, дали човек съжалява за пропуснатите възможности, дали си спомня за всичките си грешки и дали се разкайва за тях… не знам  и дано скоро не разбера!!! Единственото нещо, за което си струва наистина да се съжалява, са пропуснатите възможности, защото ако имаш шанса да направиш нещо, просто трябва да го направиш и нито страх, нито притеснение, нито дори колебание  могат да те оправдаят пред самия теб. Да съжаляваш за собственото си малодушие е нещо, което често се случва на хората, но това не ги оправдава. Представям си как стоя някой ден, когато вече ще съм много много стара, за да променя каквото и да е било и съжалявам… Не искам да съжалявам, не искам да се самоизмъчвам за това какво е можело да стане, ако бях направила това или онова, искам да събера смелост просто да действам без много да му мисля и да не се страхувам от провал. Искам се науча да правя по-лесно крачката напред, омръзна ми да стоя на едно място, статичното положение е по-лоша перспектива и от движението назад, осъзнаването на всичко това е първата крачка от тъпя, но пътят се състоя от множество крачки… Имам нужда от раздвижване.

*****

Да сте гледали скоро страшни филми, а плашите ли се от сянката си в тъмното понякога? Защото на мен ми се  случва доста честo. И кое по-точно поражда страха -реалната опасност или собственият ни болен мозък? Ако се стряскате от реалната си сянка, то как се справяте с сенките от миналото, изобщо справяте ли се с тях или ги оставяте да ви преследват цял живот, има ли такъв филм, в който миналото е просто низ от добре забравени събития… Не съм убедена, че  изобщо е удачно да се използва израз от типа на „справяне с миналото”. Как можеш да се справиш с нещо, което ти се е случило, донесло ти е някакви емоции, дали положителни или отрицателни, ти си знаеш, оставило е следа в живота ти и ако е било нещо наистина важно, едва ли ще имаш късмета да го забравиш и да ги изтриеш от съзнанието си дълго време. Какво ни остава в такъв случай? Както винаги отговорите се намират, но прилагането им вече е по-сложна мисия….единственото, което ни остава е да приемем събитията такива каквито са… Простичко ли ви се струва, я помислете пак! Наистина ли са толкова страшни сенките от миналото ни или просто ние самите им позволяваме да се превърнат в такива страшни чудовища, които често пъти са способни да провалят цял един човешки живот?… Боя се, че и аз нямам нужните отговори този път, не крия - има неща в моя живот, които бих искала да изтрия с огромна гума от съзнанието си, би ме утешило дори това, че никога повече няма да си спомня за тези събития. А дали не е възможно това наистина, дали не се вглеждаме прекалено много в миналото, дали не позволяваме на сенките от миналото да засенчат бъдещето ни? Сенките може да не са само във вид на събития, а и на хора. Ако можеш да забравиш дадено събитие, да простиш или просто да се правиш, че не се е случвало - добре, това не  изглежда просто, но ако трябва да се справиш с постоянното присъствие на нечия човешка сянка, не става ли вече доста по-сложно? Как можеш да забравиш реален човек, ами ако ти се налага да се срещаш с него и за в бъдеще. Най-често срещаният вариант на подобна ситуация е с бившите гаджета - всеки ги обича, докато са настоящи, но в мига на преобразяването им в бивши, вече са врагове. Понякога стигаме до крайност, в която уж „бившите” започват на управляват настоящия ни живот. Стигала съм до там, че изпадам в паника, ако срещна дори и случайно на улицата „господин бивш”, знам  че е глупаво, но съм сигурна, че не съм единствената с подобни проблеми. И как трябва да постъпи човек тогава, как да се отърси, неизбежно има период, в който си скъсал със стария, но все още и дума не може да става да търсиш нов. Този е моментът, които е най-подвластен нa сенки от миналото, колкото по-дълго се проточи този период, толкова по-дълго продължаваме да си живеем в миналото и да позволяваме на лошите ни спомени да ни овладеят изцяло. Не, че искам да звуча като някаква строга учителка, която размахва заплашително пръст, но имайте смелостта да заживеете колкото се може по-бързо в настоящето и не позволявайте на черните сенки от миналото да преминат в настоящето, преживейте нещата, бъдете над тях, само това е пътят към живот без страх от тъмното и сенките, които изникват от него, само тогава ще можете да гледате страшни филми без да се стряскате и да минавате по улицата в тъмното без страх. Да скъсаш мостовете, да не се преструваш, да рискуваш без страх, просто да продължиш напред, без дори да ти идва на ум да се обърнеш назад към всичко онова, от което бягаш - така ми се иска да мога да го извърша, не знам дали ще успея, длъжна съм да опитам!