Понякога наистина не се чувствам жива. Не се чувствам добре. Защото знам, че съм виновна. Тогава... мразя тези моменти... Тогава имам само една стая с четери стени... Имам и себе си... но се чувствам толкова мъничка... ненужна... Тогава поглеждам нагоре... Там стои вината ми... готова да ме унищожи... а до нея любовта ми. Но се чувствам до толкова пропита с болка и вина, че... не мога да протегна ръка и да ги стигна... Добягвам до другата ми спасителка - водата... Тя ми дава нов живот, както го е дала и на първите същества на тази планета... Само тя ме кара да си простя... дори непростимите от дурги хора, грешки.
   Никога не смесвам топлата и студената вода. Когато чувството на вина се блъска в мен, знам, че живителната течност трябва да ме изгори до последната костица, сякаш преминавам през чистилището на ада, да го премина... за да усетя болката,  и обидата, които си чувствал и ти...
    Пари ме... Гори... Не чувствам нищо... Горещата вода оставя по мен червени, кървави като жадуваната смърт, петна. Аз ги нося с горсдост - те са белезите на моето изкупление... Пари... Ври... по тялото ми и носи спомените... за обидите и смъртоносните заклинания! Защо не могат да донесат смърт и за мен, както някога я носиха на Теб?... Защо?
    Водата ми донесе донякъде жадуваното успокоение... Остана прошката, която няма да получа от теб... Защото не сгреших веднъж... греших милиарди пъти... Остана прошката... Само тя... Отивам в моята стая. Не обичам светлината... Навсякъде е тъмно... Но и тъмнината не ми отговаря... Дори Самотата - най-близката ми приятелка - не ми идва на помощ - и тя мълчи...
     И стоя така... Час, два... жадуваните думи "Прощавам ти" - няма ги. Не идват... Никога няма да ги чуя... Вместо тях в душата ми кънти жестоката, сурова и гола истината: "Обичам те!"