Понякога наистина не се чувствам жива. Не се чувствам добре. Защото знам, че съм виновна. Тогава... мразя тези моменти... Тогава имам само една стая с четери стени... Имам и себе си... но се чувствам толкова мъничка... ненужна... Тогава поглеждам нагоре... Там стои вината ми... готова да ме унищожи... а до нея любовта ми. Но се чувствам до толкова пропита с болка и вина, че... не мога да протегна ръка и да ги стигна... Добягвам до другата ми спасителка - водата... Тя ми дава нов живот, както го е дала и на първите същества на тази планета... Само тя ме кара да си простя... дори непростимите от дурги хора, грешки.
Никога не смесвам топлата и студената вода. Когато чувството на вина се блъска в мен, знам, че живителната течност трябва да ме изгори до последната костица, сякаш преминавам през чистилището на ада, да го премина... за да усетя болката, и обидата, които си чувствал и ти...
Пари ме... Гори... Не чувствам нищо... Горещата вода оставя по мен червени, кървави като жадуваната смър ...