Душа на безследно изчезнал
Познавах един човек - бездомник. Между два блока имаше тясна улица с една единствена пейка, на която той нощуваше и въобще живееше. Много хора го подминаваха щом го погледнеха или изобщо не го забелязваха. Просеше, но не крадеше. Бе благодарен на всеки, който пуснеше по някоя стотинка. Месеци наред дори на мен не ми правеше впечатление този изгубил себе си човек. Докато не дойде денят, в който просто не можех да не спра при него. Просто седях отстрани и гледах. Наблюдавах как той, изоставеният от живота, хранеше птиците около него. Защо толкова ми бе чудно ли? Защото вместо да хранеше себе си, нещастникът даваше своето на малките същества накацали жадно до него. Отидох, пуснах няколко монети, останали ми от закуската и седнах на пейката, някак без страх. Дълго време мълчахме, докато бездомникът ме попита дали искам да ми разкаже някоя история. Естествено, аз приех. Доста измина откакто чух първия му разказ - не го помня вече. Така в продължение на месец, мина ...