Понечих да отместя изтръпналите си длани от бледото лице, по което още личаха следите на многобройните сълзи, но отново усетих глухите стъпки някъде зад гърба си и ги притиснах още по-силно, сякаш се надявах, че щом аз не виждам днешният свят, то и аз съм станала невидима за него, че щом аз не дочувам писъците, страданието вече го няма... Толкова спомени нахлуха в главата ми, толкова мисли по миналото, които години наред се мъчех да подтисна. Страхът отново ме обви в студената си прегръдка, сякаш искаше да изсмуче и последните ми сили, да ме остави без нищо... дишаща, усмихваща се... но все пак празна... Същият този страх, който раздираше съня ми и чиито писъци отнемаха спокойствието от живота ми, този страх, чиито крачки още чувах зад гърба си, който ме преследва и съсипва ден след ден... Все още виждах сълзите в хорските очи, в които не се четеше нищо друго, освен страх и празнота и чиито погледи блуждаеха някъде в миналото, пречейки им да направят дори крачка напред към светлината.. ...