lost_in_art (Надежда Рашева)
41 146
6.03.2007 г., 17:47 ч.

Един миг на смелост... 

  Есета
2639 1 8
2 мин за четене

Понечих да отместя изтръпналите си длани от бледото  лице, по което още личаха следите на многобройните сълзи, но отново усетих глухите стъпки някъде зад гърба си и ги притиснах още по-силно, сякаш се надявах, че щом аз не виждам днешният свят, то и аз съм станала невидима за него, че щом аз не дочувам писъците, страданието вече го няма... Толкова спомени нахлуха в главата ми, толкова мисли по миналото, които години наред се мъчех да подтисна. Страхът отново ме обви в студената си прегръдка, сякаш искаше да изсмуче и последните ми сили, да ме остави без нищо... дишаща, усмихваща се... но все пак празна... Същият този страх, който раздираше съня ми и чиито писъци отнемаха спокойствието от живота ми, този страх, чиито крачки още чувах зад гърба си, който ме преследва и съсипва ден след ден... Все още виждах сълзите в хорските очи,  в които не се четеше нищо друго, освен страх и празнота и чиито погледи блуждаеха някъде в миналото, пречейки им да направят дори  крачка напред към светлината... Чувах спотаените им ридания и отправените към мен молби за помощ. Помощ, която не можех да им дам, просто защото нямах смелост да отворя очи, да се изправя срещу днешния ден и да го изживея, без да чувствам сянката на миналото и страха от бъдещето... Коя съм аз, за да се уповават на мен - та аз нямам сили да спася дори себе си...
Но ето - дойде моментът да се събудя, да открия очите си за света, да живея, без да се страхувам, без непрестанно да бягам от миналото си, а да започна да се радвам на настоящето! Треперейки, но с цялата решителност, която успях да събера в себе си в този миг, аз отместих ръце от лицето си и почувствах нежните ласки на слънцето и свежия полъх на вятъра върху себе си... Отворих очи и останах заслепена от красотата, която ме заобикаляше... все малки неща, които преди не виждах, а е трябвало... Взирах се, затварях и отново отварях очи, но всичко беше различно - нямаше го страхът, нямаше я тъмнината и празнотата... Вече не чувах писъци и стенания, а смях и веселие, нямаше ги празните погледи, нямаше ги пълните със сълзи очи... Вече никой не ме преследваше и не чувствах студената прегръдка на страха... Всичко бе вече далечен спомен, просто част от миналото, към която никога повече нямаше да се върна... Всичко бе само кошмар!!!

 


 

© Надежда Рашева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти много,Паолина,както за хубавите ти думи,така и за времето,което си отделила,за да прочетеш написаното от мен! Благодаря
  • Невероятно произведение,явно съдбата ни е сходна,защото във всеки твой стих или есе откривам нещо от себе си,нещо което съм преживяла или изживявам в момента...Поздрав!
  • Благодаря ти,Илия!!Ценя хубавите ти думи!
  • Това е Уникално! Много красиво започваш, въпреки че края ти е много весел, не ми харесва може би защото съм песимист. Но, си направила нещо наистина красиво поздравления!
  • Благодаря ти Наистина оценявам мнението ти!!!
  • Много ми харесват работите ти!Преливат от чувство и истинност!Продължавай все така,много си добра
  • Благодаря ти за хубавите думи!Радвам се,че това,което съм написала ти харесва
  • Браво!!!Макар и сега да навлизаш в прозата,мога да ти кажа,че успяваш бързо да се ориентираш и винаги тъжното начало,да завършва с хепи енд!Продължавай все така и смятам,че е добре да представяме не само хубавата,но и лошата страна на живота,защото той е микс от положителни и отрицателни емоции.Важното е да не се отказваме,а да се борим,защото ако съдбата е срещу нас,толкова по-зле за нея.)
Предложения
: ??:??