Поредната любовна песен се върти в главата ми, а днес не съм настроена романтично. По-скоро е меланхолично. Като кратка истерия, но от онези тихите, които те карат да се свиеш на кълбо в ъгъла на стаята и да искаш земята да се отвори и всичко най-накрая да свърши. Интересно, как лесно започват да се леят думите, когато спира дъха от една-едничка песен. Песен, която носи в себе си минало, сегашно и бъдеще. Една песен, създадена, за да създава, изпята, за да пее и изживяна, за да живее.
Да, доста меланхолично ми е тази вечер. Но нямам намерение да се свивам из ъглите. Доста дълго бях свита и се молих (тайно, разбира се) проклетата земя да ме погълне. Но всъщност, защо земята да е проклета? Може би нейните жители са проклети... Как ги наричаха тук на земята? Земляни? Звучи доста космическо, нали? Май бяха хора.. или по-лично, човеци. Ха! Човеци. Винаги ми е била смешна тази дума. Човек... малка прашинка във вселената. Лесно ранима, лесна за унищожаване. Не е ли жалко нещо туй земно чудо – ...