Историята на едно сърце

Срещата

  Беше лятна вечер, топла и приятна. Имаше концерт под нощното небе. Сцената бе доста осветена, а тълпата пред нея във възторг. Всички танцувахме, обзети от ритъма. Без никой да се замисля за нищо, сякаш времето бе спряло и всичко се измерваше от такта на музиката.

  Тълпата беше доста голяма на брой, а ръцете във въздуха два пъти повече. Еуфорията нарастваше с всяка песен и никой нямаше намерение да спира с танците. Всички се подмятахме наляво-надясно. За миг се получи пътека измежду хората, стигаща чак до края на тълпата. Пътека, сочеща право към една пейка. И тогава ги видях.

  За миг видях най-красивите, същевременно и най-тъжните очи. Те бяха зелени, обляни в сълзи. Излъчваха разочарование, омраза, болка и загуба. В следващия миг пътеката вече я нямаше. Когато отново всички скочиха встрани, обзети от ритъма, отново бе там, но вече свела глава.

 Тя беше с рижа къдрава коса, малко чипо носле, дълги мигли и пухкави устни, сякаш рисувана и извадена от някоя картина. Стоеше и просто плачеше.

 Тръгнах към нея, без да мисля за нищо друго, освен какво може да я е разстроило така. Отидох и просто я попитах.

- Какво има, защо плачеш.

 Не ми отговори веднага, но по мълчанието ù се разбра, че не иска да ù досаждат.

-  Зарязаха ме.

 Отговорът ми бе просто:

-  Не плачи, ще срещнеш някой друг.

 И сложих ръка на рамото и за секунда. Тя вдигна глава и каза само:

- Благодаря.

И пак се наведе.

- Няма за какво. Хайде сега стегни се и отивай да се забавляваш. Аз тръгвам в суматохата.

    Просто тръгнах.  Дори не ù казах ‘чао”. Когато вече бях при другите, се обърнах и скочих нагоре. Един, два, три и на четири успях да скоча толкова, колкото да видя, че пейката е вече празна. Останало бе само солено петно, с  което сякаш беше изтекла част от болката ù. Скочих пак и започнах да се оглеждам. Пак, и пак, и пак, докато не видях къдриците и гърба ù. ‘Май на някой му е доста тежко и иска да остане на спокойствие” помислих си аз. И започнах отново лека-полека да влизам в такта.

   Цяла вечер като че ли бях на две места едновременно, на концерта и в час по размишления. А дори не знаех името ù.

  След седмица, може би две, с Ицката и Митака отидохме в „нащо”. Това беше кафене, името му бе малко странно, дори него помня и просто така си му казвахме „нащо”. Иначе не беше лошо, приятна обстановка с малко маси, три сепарета и разнообразна музика, различна от тази, която въртяха по всички радиа. Ние бяхме едни от редовните клиенти, познавахме се с почти всички, които ходеха там. Компанията на персонала беше станала част от поръчката, което никак не беше зле, като се има предвид, че всички бяха зевзеци и нямаше дори минута без някой да не каже или направи нещо смешно, при което всички потъваха в смях и сълзи. Е всичко бе както обикновено. Три кафета, сок, вода и сода. Цигарен дим и снощни истории. Както обикновено, барманът подхвърляше шеги по адрес на участниците  в тях, което още повече разведряваше обстановката.  И тогава се случи.

  Срещу мен стояха отново тези две очи, но вече заредени с искрата на живота. Толкова невинни, толкова истински и добронамерени. За миг през тялото ми премина импулс, като че ли всички нерви сигнализираха за пожар. Да, пожар имаше и той беше вътре в мен, сърцето ми препускаше толкова бясно, че останалата част от тялото крещеше “горим, горим”! И като тик целият подскочих, при което повалих две от кафетата. Всички се обърнаха, за да видят какво става и полетяха въпроси ”Какво стана? Не можеш ли да стоиш на едно място”? А аз продължавах да гледам право към нея, по-безмълвен от всякога. При което просто се усмихна и отпи от чашата. Бях ударен като с чук и то толкова силно, а това беше само една усмивка, един поглед!

  Оправихме бъркотията по масата и поръчахме още две кафета. Не спрях да мисля и да се чудя какво се случи, това съдба ли е или случайност, а другите вече бяха забравили за инцидента и продължаваха с историята.

  Не след дълго телефонът ù звънна. След краткия разговор повика сервитьора и плати сметката. Допи кафето си набързо и точно когато ставаше, погледите ни отново се засякоха, усмихнахме се един на друг и тя тръгна.