Някога ми казваха, че колкото по-къс е денят, толкова по-малко боли от изгубеното щастие. Така и не разбрах разпространителите на тази теория, защото или аз бях повредена, или те. Защото мен ме болеше постоянно, без значение от продължителността на деня, или дългата тъмнина на нощта. През деня просто нямах време да осъзная колко боли, защото се залъгвах с ежедневните си проблеми, но вечер... вечер болката ставаше неописуема. Нищо и никой не можеше да я заличи. Не исках да бягам от болката си, бях се отдала на някакво кръвожадно, канибалско и садистично самоунищожение. Потъвайки в собствената си мизерия, не намирах причина да изплувам и да поема дъх, настрана от сълзите си. Бях се набутала в едно безумно скучно ежедневие, постоянно повтарях едни и същи механични действия - вдигах слушалката, набирах номера, изказвах няколко полу-искрени думи, надявах се за отговор от другата страна, разменяхме няколко любезности и затварях. 100 такива обаждания и мога да свикна с всичко... но така и не ...