Мечтах... може би сънувах. Вероятно това беше един от онези лоши сънища, в които каквото и да правиш, все не можеш да се спасиш от неизбежното. Като се усетих, бях на ръба на една пропаст. Около мен се бе събрала многобройна тълпа, която ме гледаше с един... как да кажа, лош поглед. Не че беше злобен, не – със сигурност не беше, но някак беше събрал в себе си завист, пренебрежение, страх и корист. Чувствах се странно, чудех се какво да правя. Тогава тълпата изкрещя, сякаш под команда:
„СКАЧАЙ! УМРИ!”
Но аз не исках. Нямаше да им се дам. Тогава те продължиха:
„СКАЧАЙ! ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕМ! СКАЧАЙ И УМРИ!”
Аз твърдо бях решен да не им се подчиня. Предполагам, не толкова, защото пропастта беше истински бездънна, а защото нямаше да бъде тяхното, нямаше да позволя да стане каквото те желаят! Някъде тогава видях как на отсрещната скала правят същото с една от светлите. Страх ги беше да я доближат. Страх ги беше да я бутнат. Затова и те удряха с крака по и без това крехката скала. С подъл пог ...