Мечтах... може би сънувах. Вероятно това беше един от онези лоши сънища, в които каквото и да правиш, все не можеш да се спасиш от неизбежното. Като се усетих, бях на ръба на една пропаст. Около мен се бе събрала многобройна тълпа, която ме гледаше с един... как да кажа, лош поглед. Не че беше злобен, не – със сигурност не беше, но някак беше събрал в себе си завист, пренебрежение, страх и корист. Чувствах се странно, чудех се какво да правя. Тогава тълпата изкрещя, сякаш под команда:

„СКАЧАЙ! УМРИ!”

Но аз не исках. Нямаше да им се дам. Тогава те продължиха:

„СКАЧАЙ! ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕМ! СКАЧАЙ И УМРИ!”

Аз твърдо бях решен да не им се подчиня. Предполагам, не толкова, защото пропастта беше истински бездънна, а защото нямаше да бъде тяхното, нямаше да позволя да стане  каквото те желаят! Някъде тогава видях как на отсрещната скала правят същото с една от светлите. Страх ги беше да я доближат. Страх ги беше да я бутнат. Затова и те удряха с крака по и без това крехката скала. С подъл поглед и извратена усмивка те блъскаха с всичка сила. И понеже това е една кошмарна мечта, скалата под краката ù се срути. Така младото момиче полетя надолу, към несъществуващото дъно. Аз не успях да се сдържа – скочих. Не че можеше да ù помогна, но трагично би било някой като нея да умре в самота. Настигнах я не след дълго, попитах я, с изкривена от вятъра и скръб усмивка: „Как си?” Тя се усмихна и ми каза: „Добре съм, нали летя!”. Тогава се сетих, че това е просто кошмар и в кошмарите не се яде, не се и пие. Помислих си колко прекрасен е този живот, в който непрестанно летиш, нали все пак пропастта е бездънна. Тя сякаш прочете моите мисли и ми каза:

„Нали?...”

Тогава, жалко за което, се събудих от кошмара!