Обичам България. Много искам да направя нещо за нея, но съм просто една малка прашинка от света. За нея пиша тези редове - за прекрасното й име и безмерното й величие, поне това мога да направя. И какво да ви кажа за нея? Вие сами си я познавате - велика и несломима в миналото, а днес упреквана и от чуждите, и от своите. Да, познавате я, но не я оценявате. Нормално, човек оценява нещо чак когато го изгуби. Е, аз загубих щастието да се радвам на въздуха й, на природата й, на прелестта й, и на пръстта й ако щете. Не, не изгубих щастието което тя ми даряваше, по-лошо - продадох го. За какво? Ами поради същата причина която тика 22 000 булгари годишно да търсят път там, където нямат дом, нямат име, нямат нищо. "Ха", ще каже някой", ето един пореден заблуден човечец, който ще се прави на патриот". Приемайте го както искате, аз искам само да  разкажа за ежедневието си тук - извън границата на стряхата и крилото на родината, извън границата на спокойствието, извън границата на щастието, извън границата на душевния мир и баланс.
     Събуждам се в шест безкрайно тъжна. Във  съня си бях в България, бях с близките и с приятелите си, с всичко и с всички на който държа и на лицето ми грееше усмивка. В мига, в който отварям очи пак съзирам студената и непозната стая - да, всичко е било само сън. България сега за мен е сън, сън от които лъха смях и неосъзнато щастие. Щастие, защото аз бях щастлива с роднините, с приятелите  ми и сред народа ми. Неосъзнато, защото не разбирах колко много значи родната стряха. Две отчаяни и молещи сълзи се стичат от бездънните езера на очите  ми и си мисля, че бих дала всичко, че да се върна в България, а начин да се върна няма. До 18 съм като  птица в клетка - надарена с желанието да лети и с криле, но лишена от свободата си. Майка е решила, че няма да ме освободи. И няма да ме освободи не защото на нея и харесва тук, а просто, защото сам сама сред съвсем чужди хора и ледени емоции и тя не би могла да издържи, а трябва, защото е омъжена тук и си има даже малко бебенце.
    Приготвям се и излизам от вкъщи. Глупости, какво "вкъщи", аз вече нямам дом. България беше моят дом. Това тук е затвор, където се наказват сърцата и се терзаят душите. Чакам си училищния автобус и се чудя какво ли правят в този момент бивщите ми съученици и учители. Пристига автобусът. Качвам се и се опитвам безуспешно да разредя безкрайната печал в сърцето като се заговарям с тукашните ми съученици. Май малко им завиждам. Завиждам им, че си нямат и на представа, какво е чувството, когато в продължение на година и половина духа  скита из родината, а тялото  броди на никому мило и на никому драго на 1600 километра от дома и народа. Аз съм така - сърцето, мислите и духа в България, а тялото като окаян просяк   се скита надалеч и  търси утеха там, където не съществува. Не зная къде съм. Някой беше казал, че човек който се опитва да бъде на две места едновременно , е никъде. Мисля, че е вярно.
    Влизам в час и се опитвам да се съсредоточа. Защо да се съсредоточавам? Тези неща вече съм  ги учила в  България. Нищо нека се съсредоточа върху урока, че отново усещам тези предателки - сълзите ми как искат да разкрият крехката си, ранима съшност пред света.
    Свършва училището за днес. "Прибирам се", не не се прибирам, да се прибереш значи да се върнеш в къщи, а аз просто влизам в мястото където сега живея или по - точно,  съществувам някак - затворът, както често го наричам. Говоря си малко с майка, колкото да чуя неповторимия звън на родния език. Ах, колко ми липсва и речта ни!После се затварям в стаята, пускам компютъра и посещавам някой БГ сайт като този. Този е специален - има много талантливи автори и аз им се радвам искренно. А българите сме наистина интелигентни хора. Помня колко възмутена бях миналата година (7-ми клас), когато госпожата питаше за формулите за лице и периметър на квадрат и правоъгълник и никой от класа не знаеше.
Тук не отварям учебник и пак съм най - добрата в класа,а в България не бях нищо особено в училище.
   Телефонът звъни - някой приятел пита дали ще излизам. Рядко излизам, често нямам настроение. Пък и да излизам пак няма какво да правя, няма развлечения, кафета, дискотеки, няма такива чудеса. Студени хора - само бачкане или учене и ако имаш отличителен късмет - един почивен ден седмично, в който освен да спиш или да разчистваш няма какво друго да правиш. И днес не ми се излиза, май ще си остана в сградата на затвора - дали на двора или в самата сграда все си е затвор. А и като изляза се натъжавам още повече, липсва ми старата, хубава природа и околна среда, старите истински и открити хора. Липсват ми дори тротоарите.
   Гледам сериалчета до вечерта. Те могат да бъдат и положителни -някои ми действат разтоварващо и дори ме карат да се усмихна. Но това не е истинска усмивка, разбира се, отдавна съм забравила какво е да се смееш от сърце. Това е просто фалшива усмивка, може би полудявам - смея се от мъка.
    Зачерквам датата от календара и броя колко още остава до завръщането ми. Помня лятото, когато си дойдох в Българиа за месец, повече не ми беше разрешено да остана. Първите дни се чувствах като чужденец, чужденец в собствената си държава, а после и като предател. През целия си четиринайсетгодишен живот най - много съм мразела предателствата, сега и аз съм предателка - предадох народа си и самата себе си. И все пак бих искала да отбележа, че не го направих по свое желание, просто майка ми така реши и всяка съпротива беше излишна.
    Лягам си, сега отново ще бъда за  малко в България - поне на сън. Ето ги отново - поредните сълзи предателки напират от очите ми, но този  път не мога да ги спра, а и вече съм свикнала с тях. Те са част от всеки мой час. Дълго плача и чакам да дойде сънят и накрая зспивам в сълзите си и отново сънувам България...
    Е, кажете ми завиден ли е живота на емигранта? Бих му сложила с удоволствие края. Но се заклех и пак се заклевам, че ще оцелея и ще се боря в името на България. Зная, че ще се върна едва навършила осемнадесет. Ще се върна в къщи, в истинския ми дом, след дълго отсъствие и навярно пак ще плача заради всичко, което изгубих, а то е много, ужасяващо много, но кълна се, ще се върна сред моя народ. Един народ, една съдба, една традиция, една вяра и един проблем, разбира се. А емигрантът - той е като окапал лист, отвян незнайно накъде от вятъра. Нашият народ е велик, кой ли друг е оцелял след пет вековно робство. И кой друг е като нас? Нали в сърцата сме богати, не сме с ампутирани чувства като хората, който срещам всеки ден тук -извън България. Парите не струват нищо пред стойността на чувствата, ако не вярвате, помислете си бихте ли искате да  съществувате като мен, на място където освен пари притежавате единствено сълзи и нищо друго? Моля ви, не правете мойта грешка, не предавайте България, повярвайте ми така предавате най - много себе си!