Беше старец и беше луд, лигите му течаха, но приказваше сладко. Пък и аз съм нехранимайко, стоя и слушам, и за друго не ми е…

Тежка е човешката съдба, момче, вие тя и плътта, и костта, и душата, а духът стои изстискан и се чуди – има ли го, или го няма. Да се отсече, че кураж е нужен и така да се реши, че всичко, което има да се каже по въпроса, е казано, не е добре. Но и да се сведе глава, да се склопят надеждните очи, да се сгъне сърцето, а сетне след гнусна премяна, да се повдигне чело и изпод него да светнат тъмнините на стъкления поглед, също не е работа. Но всичко това се случва в човешкия живот – било то срам и отмяна, а и страх, предизвикателство, изпъчени гърди, отстъп и кривдина, всичко… Да го избегнеш, едва ли ще смогнеш, да заобиколиш поне една от подправките му, би било опит, ала не и успех. Светът не търпи нито нож да го реже, нито резка насред тъканта му да стои, а който не разбира тая истина, това всемогъщество на живота, той е този, който не познава Пътя; Пътя и неговите Коварства.

Предопределението е тежка мисъл. Има ли мъж, който смело да я държи у пазухата на ума си, къде е жената, дето може докрай да износи чувството, което крепи тая мисъл? И можеш да попиташ, момче, коя е страхотията на предопределението, кое е това негово жило, което не търпи близост и намеса? По влажните от нас, тия, дето са тлъстина, наместо тъкан, и паласка, вместо душа, струват с устите си това – предопределението е оня път, който е ясен отнапред, влече те и тика, и не пита, искаш или не. Ето как, момче, тежката мисъл се изпразва, а страховитостта се напомадва.

Не е по силите на човек да вникне в участта си, да провиди де го чакат горчилки и ще пие ли нявга наслада. Само бог може да рече що е в жилата на съдбата, значи ли нещо предопределението, или пък нищо не значи.

И да знаеш, момче, точно Бог ги рече тия думи, дето ми идат на езика, аз просто ги чух. Но не мисли, че са речени на мене, то аз, нали съм човек, домъкнах се пред дверата му, укрих се зад вратнята му и послушах бог. Той ме догади, нали е бог; но ми не обърна внимание, щото е бог; и зареди словата, не на друг, а на себе си, а аз какво чух, какво пропуснах, така и не разбрах, ала каквото ти казвам, момче, то ми остана в клетия ум.

----------------------

Пътят не е път. Щото се не вие отпреде ти, и ти нито правдината му виждаш, нито ще го зърнеш как свива. Но да се каже, че Пътят е невидим, е пак да се каже, че Пътят е път, а това е грешка и затова е мисъл-човешка.

Речено е, че Пътят е нито видим, нито не, щото Пътят е ненаправен, щото Пътят не преди, а сега се прави. Истина тука има, но истина наполовин, а половин истина, да я теглиш, да я мериш, си е чиста лъжа.

Пътят е нито направен, нито сега се прави, не. Пътят е друго нещо, Пътят е Коварства. Да го тръскаш, да го мачкаш, от Коварствата на Пътя плодов сок няма да дойде. Има едни, дето виждат в морето на живота все фара, глупци са те, но преди всичко слепци. Само слепецът пропуска мрака и гледа светлината; не от масло, а от тръни гърлото разбира, че го има, че живее. Ето ти Коварствата, не с шепи, не с делви, а от лунни кратери, от небесни ями са, на, вземи ги. Друго няма.

Пътят не е път, щото е Коварства. Но не да свиеш туй значи, щото колкото завои, толкова и пътища. Друго се нарича коварство, коварството е отклонение; и не отклонение, а Отклонението! Коварство значи продън и погуба, да останеш без дъх и с куха гръд. Та да се свестиш, да ти се пукне зеника, и от кьорав – тъй както кьораво е опакото на корема – да станеш буден, да скочи ти сърцето.

Коварен е Пътят, щото не е път. Изгубиш ли го, знай, на Пътя си; хване ли те звяра на безпътниците, ех, Попътен си; в пропаст ли се озовеш, оплетеш ли се сред гъсталака, стъпката ти е на Пътя и нийде другаде. От бог е тая промисъл, ала при човека би била едничка дяволия нечестива. 

Ти го шиеш тъй, то с шева шега си прави, ти избираш, то те напреки избира, къде, кажи, тук е предопределението, а? Коварство е това! Чудно коварство, като приказка, като блян, като смокиня. Да провидиш Пътя? Да го узнаеш искаш? Ох, недей! Ти го чакаш, да го съзреш, той те надчаква и те вижда цял; ти отгоре му стъпваш, щом го мернеш под тебе да се ниже, той се занизва, когато вече си стъпил; посоката му никога не е твоята посока.

Един живот имаш, казват. Но не, не е така. Един или сто живота, час или години безброй, това няма значение. Всичко, знай, е като пита – кръгла, а защо не назъбена, може би по-изпечена, а може би сурова, ала винаги пита една. Ей тая пита, едничката, ти я делиш с Пътя, с Коварствата му. Дали ще плачеш, дали ще се смееш, дали ще бягаш, дали ще тропаш, все едно ще си като ония, пометнатите, недоносен ще си останеш. Затуй, гледай, дели питата по братски, какво Коварствата ще ти въздадат, ти вече знаеш. Ала брат ли си, с братови очи ли гледаш, колкото и да ти остане от питата, ще ти е сладка. Тъй е момче!

----------------------

Мома ли целуна, сръбна ли вино, чуя ли дума на място, заспивам! А там, тоя бог, дето от стареца бил подслушван. Богът и всичките му Коварства. Тихо си изпсувах, сетне молитва помислих. И бавно продумах: Ето я питата, Боже, нека по братски, за теб божия дял, за мен човешкия…