Връзката ни бе крехка. Имах чувството, че само да я докосна и ще се разпадне на хиляди миниатюрни парченца. По-крехка от кристал бе…
Седях и я гледах с децата. Бе сцена от филм на ужасите. От онези в края, когато се разбира защо “чудовището” е такова, какво е. Малките неща бяха проблем. Защо тичали натам, а не насам. Защо викали. Защо се бутали. Защо се криели. Защо искали сладолед. Защо искали бонбони. Защо искали дъвки от машина за дъвки, която гълта само пари. Защо… защо… защо… Всичко правили без причина. Това я тормозело. Викала им. Затова. Разбираш, нали! - ме попита веднъж. Вдигнах рамене – какво да кажа. Не. Но те не са мои. Те са нейни. Нейното сърце се е скъсало на две и сега търчи по градинката. Две парченца от нейното сърце – две деца от нейната любов.
Твърди, че е била хубава любов. Не знам. Но хубавата любов не свършва. Никога. Тя остава, запазва се и даже расте. Не изгнива и не умира. Обичам го, разбираш ли? - попита ме веднъж. Погледнах настрани – какво да кажа. Не. Той ...