Връзката ни бе крехка. Имах чувството, че само да я докосна и ще се разпадне на хиляди миниатюрни парченца. По-крехка от кристал бе…

Седях и я гледах с децата. Бе сцена от филм на ужасите. От онези в края, когато се разбира защо “чудовището” е такова, какво е. Малките неща бяха проблем. Защо тичали натам, а не насам. Защо викали. Защо се бутали. Защо се криели. Защо искали сладолед. Защо искали бонбони. Защо искали дъвки от машина за дъвки, която гълта само пари. Защо… защо… защо… Всичко правили без причина. Това я тормозело. Викала им. Затова. Разбираш, нали! - ме попита веднъж. Вдигнах рамене – какво да кажа. Не. Но те не са мои. Те са нейни. Нейното сърце се е скъсало на две и сега търчи по градинката. Две парченца от нейното сърце – две деца от нейната любов.

Твърди, че е била хубава любов. Не знам. Но хубавата любов не свършва. Никога. Тя остава, запазва се и даже расте. Не изгнива и не умира. Обичам го, разбираш ли? - попита ме веднъж. Погледнах настрани – какво да кажа. Не. Той преди имаше душа и съвест, и сърце. Сега е празна опаковка. Душата я продал. Съвестта си я захвърлил. Сърцето си… сърцето си сам счупил за по-лесно. Но той не е мой. Той е нейната любов. Нейното сърце, макар и съкрушено, търси неговите ръце, които да го смачкат като менгеме. Нейната любов пресича живота, без да се огледа, с надеждата той да блъсне. Отново.

А той я е блъскал много пъти. Колко ли пъти е падала и ставала, без думичка да се отрони от свитите ù устни. Колко ли пъти коленете и ръцете ù са били издрани и одрани от психическата болка. Колко ли пъти – като малко дете – е търсела целувката на любимия човек, която да излекува раните. Колко ли пъти… Не знам. В очите ù прозира онази несподелена болка… унижение и срам… Ако пожелая, мога да я прочета. Гледам болката ù като през кристална чаша.

Кристална чаша, пълна със сълзи. Недей. Не я докосвай. Ще се счупи от тежестта на мъката и горчивината. Всеки нов жест е като бурно море, разбиващо мощните си вълни в ръба на кристалния бряг. Обич и мъка, радост и страдание. Море от Живот и Любов. Недей. Не прекрачвай. Кристалът счупи ли се веднъж, не може да се залепи. Може само да се замени. Но ти не искаш това, нали? Поглеждаш ме и очите ти ме молят за помощ. Помощ, която аз не мога и няма да ти дам.

Кристал. Очите ти събират кристални парченца от прекършена душа и разбито сърце. Но аз не мога да ти дам лепило да ги залепиш. И той не може. И те не могат. С теб имаме кристални отношения – докоснеш ли ги, ще се счупят; изчакаш ли… ще се пръснат. Иска се смелост да замениш кристала със стъкло.

С нея имаме крехка връзка. Връзка, основана на любовта… към две парченца кристално сърце. Кристал или Стъкло. Все още я чакам да реши, че стъклото… е по-безопасно.
6.08.2012г.