Зимата на отиващата си любов бе последвана от лишения на чувства. Нямах желания и мечти, съзнанието ми повтаряше само едно: "Искам те обратно"! боледувах от мислите си по теб, моя никога не притежавана любов. Или може би те притежавах, но ти не се чувстваше като вещ за мен. И не беше вещ за мен, а нещо много повече. Имаше смисъл и придаваше смисъл към всяко действие. Някога бях силна заради теб, защото ти ме съгради като ВЯРА. Ти ме издигна, но и пусна ме да падна. Нарани ме толкова силно, че никога да не забравя колко боли. Още си спомням очите ти, които така и не ме погледнаха онази сутрин. Точно тогава усетих безразличието ти. Усетих, че никога не е имало любов. Била съм просто даденост, която е запълвала празните ти нощи. Прие ме като малко дете и се грижеше за мен, без да съзнаваш, че това малко дете е лудо по теб. Излъга ме и нямаше сила да ми признаеш, че не е имало любов. Мина зимата на моята залязваща любов и плаках като пролетна градушка, и вледених сърцето си като ледени висулки през януари. Бях повярвала в нечия имагинерна любов и бях изградила света си над чупливи ледени блокчета. Пролетното слънце почна да ги разтапя едно по едно, докато не започнаха да се откъсват цели отломки от крехко построения ми живот. И рушеше се всичко, само за миг. Нямаше какво да спася, не се и опитвах да спася това, което ми беше останало, може би защото любовта си беше отишла. Беше си отишла с появата на слънцето в новия ден. И не страдах по теб и не мечтах да се върнеш при мен. Не желаех нищо вече от теб, дори те забравих още на втория ден. Сега малко се сещам от време на време за теб. Имало ли е изобщо лято на нашата любов, или както започна през зимата, трябваше да свърши с идването на пролетта?

Никога не съм те обичала. Никога няма да те обичам, така както Тя ме кара да я обичам в момента. Така, както тя ме докосва, ти никога няма да ме докоснеш. Така, както тя ме усмихва, ти никога не си била способна да ме усмихнеш. Тя... искам да крещя името, да кажа колко я обичам на целия свят. Искам да знаеш, че любовта ми с нея се роди в лятото и пламна като летен огън, покорил дъбовите гори. Страстта й ме гори, както твоята никога няма да успее да гори. Тя е нещото, което само с поглед може да ме смути и да направи живота и мислите ми в Рай. Тя е причината за всичко, което пиша. Дори не знам защо, но искам да знаеш, че Тя е с класи над теб. Тя е това, което ти никога няма да бъдеш и наистина аз съм много повече от теб. Няма да те намразя, нито целя това... искам просто да знаеш колко съм щастлива и причината е Тя.

Тя, която роди се в лятото и ми показа вкуса на соленото море, полепнало по кожата й. Тя с мириса на онзи познат някога парфюм, който вече и в съня ме преследва. Тя показа ми, че светът и обществото нямат значение и е готова да се загуби някъде в прегръдките ми. Тя която толкова добре ме усеща и потъвам всеки ден в очите й. Тя с най-сладката и нежна усмивка може само да ме вдъхновява с най-красивите слова.

А спомняш ли си ти с колко болка ме вдъхнови. А сега се усмихвам, колко само трябваше да науча, за толкова кратък период. Обичах, но явно насила, защото сега усещам истинската любов. Тази, която ме вдъхновява, не изисква и ме влудява. Обичам я толкова силно, че Ада и Рая в едно ще сътворя, за да мога с нея в Ад да греша и в Рая да я извися. Защото искам всичко, което някога мога да дам. Просто обичам, нямам обяснение за повече от това.

Любов, родила се в лятната жега с усмивката, която ме вдъхнови, с малки парченца шоколад сред тъмнината на нощта и първите вдъхновени от нея слова. С шоколадов дъх на любов вдъхна в мен доверие и потънах в очите на най-непознатия свят.

Не съм те обичала, снежни човеко на моята зимна любов. А някога зимата беше любимият ми сезон. Ти беше зимата на моята душа, която вледени сърцето ми. Не те искам никога вече. Искам само моята слънчева усмихната любов. Искам да я обичам и я обичам така, както го заслужава с парещото докосване на моята любов. И изгарям сетивата, щом докосна нейната любов.

Обичам те, Вдъхновителко, наречена Любов!