ЛЯТОТО КАТО МЕТАФОРА
Зад всяка истина се прокрадва тъга. Навън цветовете се сменят и първото жълто листо, което срещам на тротоара носи със себе си настроение. Ако сезоните изразяват душевни състояния, то краят на лятото е някакъв вид умиране. Вече усещам, как там, някъде между жълтеещите клони надеждите ми издъхват като простреляни птички. Това не може да забави крачките ми, защото винаги на мястото на прекъснатия полет се ражда ново прозрение. Есента навлиза във вените ми като истина, която трябва или да отхвърля, или да приема. Трябва да го направя с ясното съзнание за онова, което няма да се върне и да се изправя лице в лице с тайния си страх, че ще изгубя светлината.
Една мълчалива разходка с кучето няма да ме спаси от бремето на живота. Нито пък ще ми върне лятото. Тъгата се ражда само в сърцата на живите, затова дори чезненето на светлината ще ми напомня, че съм жив. Слънцето зарежда с надежди, а те носят в утробата си разочарования. Искам да си запазя само светлината. Надеждите ...