ЛЯТОТО КАТО МЕТАФОРА
Зад всяка истина се прокрадва тъга. Навън цветовете се сменят и първото жълто листо, което срещам на тротоара носи със себе си настроение. Ако сезоните изразяват душевни състояния, то краят на лятото е някакъв вид умиране. Вече усещам, как там, някъде между жълтеещите клони надеждите ми издъхват като простреляни птички. Това не може да забави крачките ми, защото винаги на мястото на прекъснатия полет се ражда ново прозрение. Есента навлиза във вените ми като истина, която трябва или да отхвърля, или да приема. Трябва да го направя с ясното съзнание за онова, което няма да се върне и да се изправя лице в лице с тайния си страх, че ще изгубя светлината.
Една мълчалива разходка с кучето няма да ме спаси от бремето на живота. Нито пък ще ми върне лятото. Тъгата се ражда само в сърцата на живите, затова дори чезненето на светлината ще ми напомня, че съм жив. Слънцето зарежда с надежди, а те носят в утробата си разочарования. Искам да си запазя само светлината. Надеждите ме отдалечават от истината. Хората, които истински съществуват, не очакват нищо повече. Затова в началото казах, че в истината се съдържа тъга. Тези, които говорят за щастие, са едновременно актьори и публика в собствения си театър. Те знаят, че рано или късно гримът и декорите падат. Публиката се разбягва. Остават като тъжни клоуни, които сами вече не си вярват. Приютяват се отново в тъгата, защото просто вече нямат силата да преиграват. В такъв случай мога да нарека мълчаливата си разходка с кучето тъжна. Но и това няма да бъде вярно. Думите никога не могат да се докоснат до съкровеното.
За да разбере света и хората, на човека понякога е нужно да се отвърне от тях. Усамотението и мълчанието изострят духовните сетива. Само така се долавя шепотът на истината. После по обратния път. Ако искаме да спасим духа, трябва да презрем всички фалшиви добродетели, които ни се натрапват отвън.
Няма да си извоюваме по-добра участ чрез символи. Крясъците няма да заглъхнат и светът няма да стане по-справедлив. Това се усеща в тишината, след като си приел нещата такива, каквито са, след като си разбрал, че светът, който би обичал, не е този. Тогава се обръщаш към света, който носиш в себе си. Така опознаваш по-добре и себе си, и другите. Просто си започнал да долавяш нещата, които се крият отвъд думите. Неусетно удължавам разходката си до един от крайградските хълмове. Когато навлизам в боровата гора, дори кучето е смаяно и объркано от тишината. Необходимо му е известно време, за да я приеме, после хуква като подгонено между дърветата. Провирам се през сухите и трошливи храсталаци чувам как под стъпките ми пукат наслоените от години борови иглички. Често предпочитам този звук пред безкрайните и с нищо незапомнящи се разговори. Жалките ни трагедии носят миризмата на бюро, а зад думите ни прозира евтин егоцентризъм.
Не съм дошъл в гората, за да бягам от хората. Никой не може да избяга от себе си. Нито пък точно тук ще се прощавам с лятото. Ако малко страдам, че си отива, то е защото погребвам илюзиите. Няма весели погребения. Но аз не искам да живея повече с илюзии. Светлината, истинската неподправена светлина е тази, която ще ми липсва. Това, което ме тегли към гората, е предусещането, че единствено тук се срещам със своето неподправено и съкровено Аз. Само чрез него докосвам света. Долу в тътнещия град нещата изглеждат други. Разумът опустошава всичко. Пороите от думи, блудкавото безсмислие на ежедневните разговори ме изтощават. Страхът ми от баналното и ежедневното е равносилен на страха от смъртта. Тук, в тишината, сред потъващите в здрача борове разбирам и признавам за кой ли път пред себе си, че всъщност никога не ми е било необходимо да бъда харесван от някого, защото, ако съм се опитвал да изграждам някакъв образ, това е било необходимо най-вече на собствената ми съкровеност. С други думи казано, нуждите ми от една тотална свобода на мисленето за света и нещата винаги ме е интересувала повече от преценките на другите. Ние сме отговорни за гледната си точка, за абсолютно всичко. Всеки човек избира да схваща действителността по различен начин. Свободата да изучаваме себе си като духовни същества никога няма да дойде отвън. Ако се оставим да бъдем моделирани от традиции и мнения, просто сме осъдени да останем в какавидата на баналното. В какавидата няма полет. Няма свобода. Липсва дух и човечност.Между баналното и жестокото има само една крачка.
Да бъдеш истински, значи да се оттеглиш в онова кътче на духа си, в което чувстваш родството си с космоса, където биенето на кръвта се слива с пулса на есенното слънце. Между това небе и вирнатите към него борове може да вирее само една истина и тя е тази, която нося в собственото си сърце. Отговорът никога няма да дойде отвън. Защото никой не знае отговора. Поне на тази земя. Придобиваме навика да живеем без да знаем кои сме. Разбира се краят на лятото е само една метафора. Погребването на илюзиите ражда тъгата. Тя не е отрицание и безразличие, а убежище. Вече не искам да бъда щастлив, а просто да съм изпълнен с ясно съзнание. Крачките ми по обратния път са на човек, който знае къде отива. Отново потъвам в шумотевицата на града, но дълбоко в себе си усещам, че вече не мога да се смеся с никого и с нищо. Далеч зад хълмовете все още се вижда сиянието на деня. В небето прозира белезникавият оттенък на студа. Тъгата е пристанище, в което можеш да приемеш всичко. Дори и мисълта, че винаги идва едно лято без нас. Дори и предчувствието, че боровете, хълмовете и цялата светлина на света даже няма да забележат твоето отсъствие.
Петър Ангелов – ДАРЕВ
© Петър Ангелов - ДАРЕВ Todos los derechos reservados