Тъмно е. Студено е. Страшно е. Смразяваща тишина. Чувам само лекото потреперване на листата на двора. Седя… и чакам… Чакам слънцето отново да изгрее. Но още е прекалено рано…
Не мога да заспя. Мечтая… За прекрасния свят, в който ще живея само след няколко години… За любовта… За щастието… С усмивка на лице градя бъдещето си в леденостудената стая. Но точно в този миг чувам някакъв шум… Това са стъпки… Стъпки, идващи право към мен… Стъпки, отекващи в тишината. Сърцето ми започва да бие учестено. Мозъкът ми пулсира… Лягам. Завивам се. Затварям очи… Вратата се отваря. Той се приближава до леглото ми. Сяда на земята. Слага глава на възглавницата. И… започва да души мечтите ми… Една по една… А те, милите пеленачета, родени едва преди няколко минути, са безсилни пред неговата злоба. Той е безпощаден. Жаден да убива… Моите беззащитни мечти започват да умират! С всяка една от тях угасва частица от мен… Безсилна съм. В ума си крещя „Спри! Не ги убивай! Остави поне една жива!” Но той продължаваше ...