Моето робинзонско приключение
"Из дебрите на физиката"

Всичко започна тогава, когато въображението ми реши да поеме курса си към една бленувана цел - безкрайно интересната и все пак трудоемка физика.

Кандидатствах в ... със сляпата вяра, че няма как да не ме приемат, че всичко ще бъде наред, със самоувереност и дързост, които по принцип са ми неприсъщи. Късметът беше на моя страна - приеха ме. Дотук добре. Сега обаче идваше по-страшната част.
Лятото си отиде безвъзвратно. Дойде време всички ние - зайците, да се натоварим на кораба "Физици" и да отплаваме в пенливите води на любимата ни физика.
Ето ни и в час. Всеки седи на чина си гордо изправен, с усмивка, която се стопява в мига, в който учителят те посочи.
Тогава стана корабокрушението - връхлетя ни първото контролно. Нашият кораб на смелите мечти претърпя всички възможни видове разпад. Озовахме се лице в лице със задачите. И естествено всички получихме двойки. Повечето загубиха надежда. Но не и аз. Като един доста упорит, дори инатлив човек, аз не се предадох, успях да изплувам от отчаянието и да се насоча в някаква посока. А от разпадащия се кораб прибрах каквото беше останало от моята първоначална самоувереност.
Така попаднах на моя самотен остров. И когато най-сетне свалих розовите очила, реалността впи нокти в сетивата ми, опитвайки се да ме обезвери. Навътре в острова имаше непроходима джунгла от въпроси без отговори, а пред мен се стелеше океан от необясними загадки, който заплашваше да ме погълне...
Когато илюзиите ти рухнат, нещо в теб се прекършва и започваш да губиш вяра, сломяваш се. Но в крайна сметка всичко опира до избор, а такъв винаги има. Затова решението е в твоите ръце - дали ще се примириш с положението, ще престанеш да се бориш и ще погребеш мечтите си под пластове разочарования, или въпреки всичко ще намериш кураж, за да ги преследваш.
Аз, разбира се, избрах второто. Всички трудности приех просто като предизвикателства, пред които трябва да докажа силата на желанието, търпението и смелостта си. Защото вярвам, че няма невъзможни неща, а само пропуснати възможности.
Но ето, че вече не съм сама на острова - явно има още оцелели след крушението. Лутайки се из джунглата, може би все още не съм намерила отговори на вечните въпроси, нито пък изобретих нещо, с което историята да ме запомни, но намерих истински приятели, "сродни души", както се казва. А това никак не е маловажно за мен.
Но както всички знаем, когато си щастлив и се забавляваш, времето минава неусетно. Дори сякаш ускорява хода си (противно на законите) - може би нарочно, за да те накара да не приемаш нищо за даденост и да оценяваш всеки един миг.
Как обаче ще се измъкнем от острова и какво ни очаква след това, засега остава в тайна...