Моето задължение към природата

Някога на Бог му било самотно и решил да си създаде спътница в живота, негова неразделна другарка и съветница...-нарекъл я Земя. Взел четка и започнал да твори. Направил й необятни поля от златно жито, това били косите на новата му другарка, направил й високи планини, които със своите била сякаш образували земната усмивка. С един замах изписал очите на Земята, а накрая алените корони на две дръвчета очертали нейните омайващи бузки. И така Земята била готова, но на нейното лице царяло само мрак и тъга. Тогава всемогъщият художник й създал небесен светилник, това било Слънцето.Когато Бог завършил творението си Земя, никой нямал право да се доближава до него и да му вреди. Дори и старите другарчета на Бог - небесните ангелчета нямали право да помрачават земната усмивка, но един ден Земята, божията дружка, била превзета от рояк пещерняци, които по-късно окопирали цялата планета и започнали да я рушат. Бог останал изумен и уплашен да гледа как рушат най-свидното му нещо. До сега той не се бил сблъсквал с такава несправедливост и не знаел какво да прави, до този момент той бил правил само добрини, и не разбирал защо тези хора помрачават щастието му, като съсипват неговото творение, неговото единствено другарче. Днес, след изминалите милиони години Земята е на път да се разпадне и да загуби очарованието и блясъка си. Ако ние хората не помогнем на Земята да възвърне усмивката си и пак да засияе, ако не засадим отново двете алени дръвчета за земните бузки, и не посеем отново златното жито върху запустелите поля, то кой ще го направи? Ако ние не изпълним това, то Земята ще стане една тъжна и мрачна планета, без нито един лъч светлина... За да не се превърне Земята в една умираща хубавица, спазвайте задължението си към природата!