Чувството на летене... в съня... не убива... Защо тогава да не е възможно в реалността? Защо да не си свободен? Напълно? Никаква тежест. Никаква болка. Само най-силната и творческа болка по пътя на сърцето ти. Никакво самоубийство. Истинска и всепоглъщаща свобода. Красота. Любов между умовете. Оттласкваш се от другия и продължаваш да се рееш. Никаква съвест. Само най-горящата. Тази, раздиплена и дива като хилядагодишен старец. Точно като свобода от най-страшните ти сънища. Любовта не умира ли, когато се освободим? Защо вечно искаме да бягаме?
Първото, което свързвам със свободата, е детството. Сърцето, тупкащо още в утробата, копнее да се разстели наоколо... Разливането от същността ни в световете ни ни прави по-истински. Защото как може да измислим свят, без да се настаним в него?
Ето и първата рана. Падаме от колело. Кръв. Слънце. Изгряващо. Юнакът е роден. И ще има още много рани. Замисляли ли сте се, дали небето не го боли? Очите ви го попиват и излъчват болка, то ви попива и излъч ...