"Остават секунди до прякото излъчване!" - изкрещява операторът. Това е първият репортаж на млада стажантка, изпратена е в малко планинско градче, за да отрази "най- пресните" eмоции на хора, загубили преди часове близките и домовете си в опустошителен порой. 

Мрачно, кално и студено е, дъждът не спира, сякаш за да е в унисон с онзи, другия, изсипал се в душите на пострадалите. 

Лампичката на камерата отпред светва, връзката е осъществена и начинаещата журналистка чува обявяването на името си от свой колега от новините. В този момент единствената мисъл, която се върти в главата ù, е тази за страха от провала. Глуха и сляпа е за случващото се наоколо. Ръката, с която държи микрофона, конвулсно трепери, механично изговаря предварително наизустените въпроси, а получените отговори ù звучат като досадно бръмчене на мухи. "Още мъничко и ще приключи, страшното почти мина... Край!" Чуват се поздравленията на екипа. Ще останат на мястото на произшествието още около час, за да заснемат две-триминутно видео, което да се излъчи във вечерната емисия. Разрушени покриви, вайкащи се старци и мъртва риба. Достатъчно, за да се завърши картината. Всичко останало остава извън рамките ù и е обречено да се превърне в суха статистика - 62-ма загинали, между които 12 деца и 28 жени, ранените са 40. Тези цифри ще преминат като далечно ехо покрай ушите на забързаните зрители. Те с отегчение ще сменят канала при поредното прочитане на телефонните номера, чието избиране ще дари по левче на пострадалите. Лесно предвидима реакция, разрастващата се апатия вече не прави впечатление. А нужно ли е? О, хайде стига! Нека не се опитваме да играем ролята на морализатори и обществени съдници. Размахването на показалец и наставническият тон не ни отиват. Било цинично да се говори толкова спокойно и невъзмутимо за човешката деградация?! Възможно е, но какво е цинизмът? Не е ли негримираното лице на истината? А истината е, че ни харесва да си живеем, скрили се в своята черупка, да следваме модата на широко затворените очи и да приспиваме вика на съвестта си с истерично роптаене срещу всеобщата поквара. Така стоят нещата и нищо не би могло да ги промени! Нищо? Дали? 

Пред погледа на кореспондентката попада малко момиче с разкървавени колене и дълги кестеняви коси, в очите ù (толкова топли) проблясват сълзи, а ръчичките ù са странно обвити около тялото ù, сякаш току-що са държали някого в прегръдките си, а той ненадейно се е отскубнал, преди то да разбере. 

Историята е глупава, даже нелепа. Детето е от местния дом за сираци, не било добре с главата (според думите на присъстващите), а при спасяването му днес изпуснало някаква парцалена кукла, не искало да излезе без нея и се наложило да го измъкнат насила. "А сега реве, та се къса! Заслужава хубавичко да я набият, та поне да има за какво да плаче. Сред толкова смърт ще ми се тръшка тя за някакви парцали!" - обобщава ситуацията стоящата до репортерката стара жена. Малката хубавица обаче не я забелязва, тя, като че ли, е тук само тялом. Журналистката е заинтригувана, нещо в това босоного ангелче я привлича, навежда се и го гушка силно. Детенцето трепери и говори несвързано. Разправя за принцове и принцеси, за чудни каляски и дворци, за далечни страни, за къщички от шоколад, за облаци, направени от захарен памук, за пеещи звезди и танцуващи растения. И сякаш за да подкрепи разказите ù, от далечината се чува мелодия на кавал. Слънцето вече е залязло, навярно цветята отиват на бал! "Колко красиво, но и колко тъжно звучи" - мисли си стажантката. "Сред цялата жестокост на живота едно дете е успяло да измисли и опази своя собствена страна на чудесата - и какво съвпадение -  казва се Алиса. Орисана е да мечтае! Сега всичко ще загине, принцеса Розалина (куклата) ще го отнесе завинаги със себе си, а момиченцето ще остане с реалността - сурова, тежка и грозна! Какво знаят възрастните? Могат ли да почувстват трагедията ù? Днес Лиса погребва цял един свят, а ние, без да осъзнаваме, губим поредната усмивка, химера, надежда; поредното, изпълнено с искрена обич, сърце; поредното кристалче доброта! Точно като миниатюрното розово стъкълце в джоба на красавицата - нейното кристалче от луната. Да, струва си този репортаж да бъде излъчен в новините, защото какво друго е телевизията, ако не средство да се пресъздаде подобна емоция? Емоция, пред която очите и сърцата не биха могли да останат широко затворени. Емоция, след съпреживяването на която зрителите спокойно биха определили телевизията, накарала ги да я почувстват, като своята телевизия.